Сила. Сила. Сила…
Тук имаше толкова много от нея, че изразходвалият собствената си Сила Различен би могъл да се възстанови за секунди.
Но никой никога не би направил подобно нещо. Защото това е чужда сила. Ничия. Неопитомена и непокорна. Силата на отминалите столетия. Силата на свалените царе и генерални секретари. Само да я докоснеш — и ще те попилее.
Огледах се за пореден път.
И го забелязах.
Инквизитора.
Не можеш да сбъркаш Инквизитор с никого — нито със Светъл, нито с Тъмен, още по-малко пък с обикновен човек.
Инквизиторът ме гледаше в упор и не можех да разбера защо го виждам едва сега.
Той беше сам, абсолютно сам, извън всички глупави силови обединения, алианси и договори. Той олицетворяваше Справедливостта и Инквизицията. Той пазеше Равновесието. Трябваше ли да питам защо е тук?
Приближих се почти плътно до него.
— Правилно постъпи, че реши да се подчиниш — каза Инквизиторът.
Познавах го отнякъде — казваше се Максим.
Той протегна длан и изрече:
— Нокътя!
В гласа му нямаше нито капка властност, нито намек за натиск. Но аз не се съмнявах, че на този глас би се подчинил всеки, включително и шефовете на Патрулите.
Бавно, без да крия съжалението си, бръкнах в пазвата.
Нокътя бучеше, поемайки от околната Сила. Веднага щом се озова в ръката ми, ме връхлетя някаква могъща вълна; във всяка от клетките ми нахлу дарена от него мощ и ми се стори, че целият свят е готов да падне на колене и да ми се подчини. На мен. Притежателя на Нокътя на Фафнер.
— Нокътя! — повтори Инквизиторът.
Той не добави нищо от рода на предупреждение да се въздържам от глупости. Инквизицията стои над безсмислените съвети.
Все още се колебаех. Нима бе възможно да предам доброволно нещо, в което е съсредоточена такава неизчерпаема сила? Та такъв артефакт е мечта за всеки Различен.
Машинално забелязах преразпределението на енергия — наблизо се отваряше Светъл портал. Разбира се, това беше Хесер, шефът на Нощния патрул.
Инквизиторът не реагира на появата на неочаквания свидетел. По никакъв начин. Сякаш не се откриваше никакъв портал и от Сумрака не излизаше никой.
— Нокътя! — повтори Инквизиторът за трети път. За трети и последен. Нямаше да каже нито дума повече. Знаех това.
Знаех още, че дори и до мен да се появят всички Тъмни в Москва, не си струваше да се съпротивлявам. Те нямаше да ми помогнат. Напротив, щяха да застанат на страната на Инквизитора. Интригите около Нокътя можеха да продължават, докато на сцената не се появяха пазителите на Договора.
Примижах и почерпих толкова Сила, колкото можех да съхраня в себе си. Едва не се задавих от напрежение и с трепереща ръка подадох калъфа с артефакта. Същевременно усетих смътното, с мъка сдържано желание на Хесер да се хвърли напред и да завладее Нокътя. Но естествено, шефът на Нощния патрул дори не се помръдна. Опитът се състои преди всичко в умението да сдържаш мимолетните си пориви.
Инквизиторът ме погледна. Навярно би трябвало да видя в погледа му удовлетворение и одобрение: браво, Тъмни, вместо да се дърпаш, ме послуша, умно постъпи.
Но не видях в очите му нищо подобно. Ни-щич-ко!
Хесер ни гледаше с откровен интерес.
След като прибра небрежно калъфа с Нокътя във вътрешния джоб на сакото си, Инквизиторът, без да се сбогува, потъна в Сумрака. Веднага престанах да го усещам. Моментално. Инквизицията си имаше свои пътища.
— Ха! — възкликна Хесер, гледайки някъде встрани. — Глупак си ти, Тъмни.
После задържа погледа си върху мен, въздъхна и добави:
— Глупак. Но умен. И това е забележително.
И също си отиде, но този път тихомълком, без портал. Усещах го още известно време в дълбоките слоеве на Сумрака.
После останах сам на пронизващия вятър на Червения площад, без Нокътя, с мощта на който бях успял да свикна, облечен все със същите пуловер, панталони и обувки, и косите ми се вееха като на филмов герой в кулминационната сцена. Само дето нямаше зрители, способни да оценят удачния кадър, дори Хесер си беше тръгнал.
— Ти наистина си глупак, Виталий Рогоза — прошепнах. — Умен и послушен глупак. Впрочем, може би само затова все още си жив?
Но този, който беше вътре в мен, неочаквано се раздвижи и ме успокои: всичко върви както трябва. Ти постъпи правилно, отървавайки се от Нокътя на Фафнер. Обзе ме такава блажена и непоколебима увереност в собствената ми правота, че дори вятърът престана да ми изглежда студен и пронизващ.
Всичко беше отлично. Всичко беше както трябва. Децата не биваше да си играят с атомни бомби.
Раменете ми потръпнаха, аз се обърнах и закрачих към Тверская.