И изведнъж нещо наоколо неуловимо се промени. Тъкмо бе прозвучало предупреждението към пътниците, че вратите се затварят. Аз трепнах, натиснах „пауза“ и се огледах.
И го видях. Момче на четиринайсет-петнайсет години. Несъмнено беше Различен. Със сигурност иницииран, защото ме гледаше любопитно през Сумрака и същевременно се прикриваше доста успешно от същия този Сумрак. Но аурата му беше девствено чиста. Чиста като току-що паднал сняг, еднакво далечна както от Светлината, така и от Мрака. Той беше Различен, и при това не беше нито Светъл, нито Тъмен.
Гледахме се дълго — през целия път до съседната спирка. Може би щяхме да продължим да се гледаме, но някаква снажна жена, очевидно майката на момчето, го разтърси:
— Егор! Заспа ли? Слизаме.
Момчето се сепна, погледна ме за последен път с неясна тъга и стъпи върху перона. А аз останах във вагона.
Не можах да дойда на себе си още цяла минута, продължавайки да недоумявам с какво толкова ме е впечатлил този Различен. Напомняше ми за нещо. Нещо много важно, но неуловимо. Изобщо не успях да се досетя какво.
Едва когато се върнах към Николски и „Огледалото на света“, леко се поуспокоих.
Странно. Тази песен беше по-подходяща за Светлите. Тогава защо нещо леко ме прободе в сърцето, мен, Тъмния?
С това неясно чувство се върнах в офиса на Дневния патрул. Възрастен, улегнал с годините вампир отскочи от мен като светец от изкушение. Спрях се и внезапно осъзнах, че в моята собствена аура има няколко светли ивици.
— Извинете. — Приведох аурата си в ред. — Това е маскировка.
Вампирът ме погледна подозрително. От гишето надникна някаква вампирка — можех да се обзаложа на каквото и да е, че тя е съпругата му.
Двамата провериха много внимателно печатите ми и, изглежда, възнамеряваха да ме мотаят до последно, но в този момент в офиса влезе Едгар, придружен от млада вещица. Той разбра всичко от пръв поглед и на прекалено усърдните дежурни им беше достатъчно само едно повдигане на веждите. Едгар ми кимна и тръгна към асансъора. Вещицата щеше да ме изяде с поглед.
В асансьора тя дръзна да ме попита:
— Вие нов ли сте?
Гласът й изразяваше цял спектър от емоции и стремежи, които нямах нито желание, нито възможност да анализирам. Кой знае защо не ми се искаше да демонстрирам силата си пред Едгар и останалите силни Различни.
Едгар се заинтригува и аз усетих, че наистина му е интересно как ще отговоря.
— Да, в известен смисъл съм нов.
Вещицата се усмихна.
— А вярно ли е, че сте разгонили четирима бойци-Светли и сте убили тигрицата?
Едгар едва забележимо изкриви устни в саркастична усмивка, но отново премълча, с все така заинтригувано изражение.
— Вярно е.
Тя не успя да зададе нов въпрос. Пристигнахме.
— Алита — каза Едгар, кой знае защо с плътен бас, — ще измъчваш госта ни по-късно. Първо трябва да докладваш на Ана Тихоновна.
Алита кимна с ентусиазъм и отново се обърна към мен:
— Може ли да се отбия у вас да пием по кафе? След час?
— Може — разреших аз. — Само че нямам кафе.
— Аз ще донеса — обеща вещицата. И тръгна към офиса.
Не попита къде живея. Значи знаеше.
Гледах я няколко секунди в гръб. Беше с модерно сребристо яке, каквито носят скиорите и туристите (веднага се сетих за горските си познати), украсено с пъстра рисунка: анимирана девойка с големи очи, вдигнала крак за ритник. Надписът отдолу гласеше: „Battle Angel Alita“. Рисунката и надписът бяха отчасти скрити под дългите коси на вещицата.
Едгар също съпроводи Алита с поглед. Имаше какво да се види, въпреки зимната екипировка.
— Ще дойде — отбеляза замислено Едгар. — Тя вече пита за теб.
Свих рамене и смених темата:
— Утре е Трибуналът. Какво трябва да направя? Да го пропусна ли? Или да дойда заедно с вас?
— Заедно с нас, разбира се. Нали си свидетел? — Едгар се огледа. — Искаш ли да отидем в кабинета ми?