— Да отидем.
Кой знае защо бях сигурен, че този кабинет никога не е бил използван като директорски от истинския шеф на Дневния патрул, в момента отсъстващ от Москва. По-скоро това беше кабинетът на Едгар или на някой от висшите Тъмни. С удоволствие се настаних в креслото, като си помислих машинално, че е значително по-удобно от продънените седалки във вагоните на метрото. Едгар извади някъде от бюрото начената бутилка коняк.
— Ще пийнем ли? — предложи той.
— Да пийнем.
Защо да се отказвам от добрия стар „Коктебел“?
— Добре е, че се прибра — каза Едгар, докато сипваше коняка в чашите. — Иначе щеше да се наложи да те търсим.
— За да ми разясните стратегията и тактиката на поведението ни на утрешното заседание на Трибунала? — опитах се да отгатна аз.
— Именно.
Конякът беше хубав. Мек и ароматен. Макар и да не беше от най-известната и престижна марка (а коя е такава, между другото?), на мен ми хареса много.
— Вече дори няма да се опитвам да разбирам защо се държиш толкова странно. Ако трябва да съм честен, забраниха ми да го правя. Оттам. — Едгар погледна многозначително към тавана. — Още по-малко пък ще се опитвам да изяснявам кой си ти в действителност. По същата причина. Искам само да те попитам: с нас ли си? С Дневния патрул ли си? С Тъмните? Можем ли утре да разчитаме на теб като на един от своите?
— Безспорно — отговорих аз, без да се замислям. И добавих: — Това е отговорът ми на всички въпроси.
— Това е добре — въздъхна Едгар малко тъжно и изпи на екс тумбестата чаша.
Реших, че не ми вярва.
Допихме коняка в пълно мълчание. Едгар не сметна за необходимо да се съвещава с мен за поведението ни на утрешното заседание на Трибунала. Очевидно мислеше, че така или иначе аз ще постъпя както си знам. И беше абсолютно прав.
Прекарах нощта в компанията на Алита. На разговори и кафе — вещицата беше успяла да намери отнякъде вече забравеното „Casa Grande“. Разположени удобно в креслата, ние бърборехме — за всичко и за нищо. Отдавна не бях имал такъв празник — просто да си седя и да говоря. За музиката, която, както се оказа, познавах доста добре. И за литературата, която познавах не чак толкова добре. И за киното, което изобщо не познавах. Алита периодично се опитваше да насочи разговора към мен и моите способности, но го правеше толкова простодушно, че и през ум не ми мина да заподозра, че я е изпратила бдителната Ана Тихоновна.
Час преди разсъмване на вратата се почука.
— Отворено е! — извиках аз.
Влязоха Едгар и Ана Тихоновна.
— Готов ли си? — попита Едгар.
— Като пионер — уверих го аз. — Всички вкупом ли ще ходим? С бронирана техника или в строй?
— Не се прави на палячо! — Ана Тихоновна сви устни и погледна строго Алита. Вещицата примигна невинно.
— Добре, няма — обещах аз. — Къде трябва да се отиде? Защото аз не знам.
По принцип не се съмнявах, че моята орис, скрита в дълбините на съзнанието ми, ще ми подскаже правилната посока, но все пак попитах.
— Главната сграда на МГУ — съобщи Едгар. — В кулата. Долу Шагрон чака с колата си, можеш да отидеш с него.
— Добре. Ще отида с него.
— Пожелавам ви успех — каза Алита, тръгвайки към вратата. — Ще намина утре пак, Виталий, става ли?
— Не — казах мрачно аз. — Няма да наминеш.
Бях абсолютно убеден, че съм прав. Но засега още не разбирах защо.
Алита сви рамене и излезе. След нея си тръгна и Ана Тихоновна. Хм… А може би все пак старата проклетница е изпратила девойката? А момичето е решило да се държи както му е приятно и не е успяло да измъкне нищо от мен? Ако е така, можех само да съчувствам на Алита: Ана Тихоновна щеше да й извади душата, да я изстиска и да я препарира. На девойката щеше да й се види тесен светът.
Извадих мобилния си телефон и набрах номера на Шагрон, без дори да се учудя, че го знам.
— Шагрон? Гостът от юг е. Ще ме откараш ли? Добре, слизам.
— Хубаво, аз също тръгвам — каза Едгар. — Не се мотайте. Инквизицията никак не обича някой да закъснява.
Облякох се, заключих вратата и слязох. Дежурните вампири ме гледаха доста по-спокойно — или непосредственият им началник беше провел с тях сърдечен разговор, или сами се бяха докопали до истината. Впрочем до коя истина? Дори аз не знаех цялата истина. От време на време мярвах някое парче от мозайката, понякога завесата се вдигаше за миг и отново падаше, оставяйки ме с гъстата непрогледна димна пелена пред очите ми.
BMW-то на Шагрон бучеше със запален двигател на двайсетина метра, точно под знака „Спирането забранено“. Седнах отпред до него.
— Добро утро.
— Надявам се да е добро — изсумтя Шагрон. — Тръгваме ли?