— Ако не чакаме никой друг, да тръгваме.
Шагрон запали без да каже нито дума и се вряза в плътния поток коли.
Карането из заледената Москва в пиковите часове е тема за отделен разговор. Шагрон постоянно усмиряваше през Сумрака прекалено агресивните шофьори. Иначе непрекъснато щяха да ни засичат, да ни притискат към съседната колона от коли и да се мушкат преди нас във внезапно отворилите се пролуки. За всеки случай си сложих колана. Шагрон мърмореше нещо, стиснал зъби. Вероятно ругаеше.
След безсънната нощ едва се преборвах с желанието си да изпадна в блажена дрямка. Още повече, че седалката на качествената немска кола беше доста подходяща за целта. Ако бях решил да послушам музика, със сигурност щях да се унеса и да заспя. Но сега не ми се слушаше музика. И оставах в света, изпълнен с грохота на десетки двигатели, тихото бръмчене на включения климатик, резките изсвирвания на автомобилните клаксони и хрущенето на мръсносивата снежна каша под гумите.
Ако бяхме предпочели метрото, щяхме да стигнем значително по-бързо. А така след половин час все още пълзяхме по задръстената „Остоженка“ към проспект Вернадски. Редицата коли растеше, добивайки солидните размери на опашка на комета, насочена към Москва.
— Да му се не види! — прошепна сърдито Шагрон. — Може да заседнем тук.
— Да си отворим портал — свих рамене аз.
Шагрон ме изгледа странно.
— Виталий! Отиваме на заседание на Трибунала под патронажа на Инквизицията! Порталът ти ще се разбие на пух и прах на два километра от целта!
— А — казах аз безгрижно, — вярно. Забравих.
Между другото, можех и сам да се досетя за това. Магическите въздействия и изобщо използването на магия в процеса на работа на Трибунала са забранени. Моето друго „аз“ услужливо ми подсказа, че по-рано са ставали нарушения, но само в годините на свирепи промени, също свързани с много нарушения.
Впрочем нали и сега беше времето на промените. Краят на хилядолетието. Преломен момент. Ето например през лятото, с какъв страх народът очакваше затъмнението, как трепереше след турското земетресение… И нищо — преживяхме тези събития.
Наистина, след като ги преживяхме, всички ние в някаква степен се променихме. И Различните, и особено хората.
— Мамка му! — изкрещя Щагрон, изтръгвайки ме от размислите ми.
Дори не успях да погледна през страничния прозорец. Полетях напред едновременно със зашеметяващия удар и коланът се впи мъчително в гърдите ми. Обезопасителната възглавница се изду с отвратително тънко свистене, Шагрон се плъзна по нея с лице и гърди и се удари в мястото, където предното стъкло се съединява с тавана на колата. Някъде навън се чу противен трясък и се посипаха дребни парчета стъкло. Те падаха безшумно върху снега и трополяха хаотично по броните на съседните коли.
Като за капак, някой ни удари отзад, в багажника.
След няколко секунди, които вероятно наподобяваха старта на космическа совалка, натискът върху мен престана и настъпи блажен миг на динамичен покой.
Шагрон се плъзна по волана и падна назад на седалката, оставяйки подире си кървава следа. Изглежда и ръката му бе счупена. Не си беше сложил колана, глупакът… Колко ли време щеше да мине, докато се възстанови?
Наоколо свиреха клаксони.
Със смесени чувства откопчах колана си и бутнах вратата. Застанах на покрития с отъпкан сняг и счупени стъкла път.
Една червена нива ни беше блъснала отстрани под малък ъгъл. А отзад, в сплескания, сякаш сдъвкан багажник, се бе забил добре измит японски джип. Всъщност вече не изглеждаше толкова чист. Обаче не беше пострадал особено, фаровете му бяха счупени и бронята — леко изкривена, но явно беше успял да натисне спирачките.
— Какво бе, идиот? — нападна ме някой от джипа. Беше със замъглени очила, остригана глава, тантуресто туловище, опаковано в нещо малиновочерно, и носеше стилни обувки четирийсет и последен номер.
Очите на този субект бяха бели като аурата на бебе… или като аурата на онова момче, Егор, от метрото.
Не виждаше ли, че нивата ни е блъснала?
В този момент малиновите дрехи на субекта избухнаха в мъждив синкав пламък. Субектът заврещя като заклан шопар.
Разпознах отвъдокеанското заклинание, наричано от народа „спайдърфлейм“. „Паяков пламък“. Още не бях успял да се опомня от нападението на малиновия, когато някой ме дръпна за яката и ме обърна.
Само това не бях очаквал да видя. Светлия маг-меломан, Антон Городецки.
— Кой си ти? — прошепна яростно той. — Кой си, да те вземе Мракът! Само не ме лъжи!
Очите му бяха още по-бели от тези на танцуващия нещо подобно на грузинска джига субект от джипа.