Отец О’Брайън спря да чете. Втренчи се в мен над Библията.
— Нима работиш за тях? — попита дрезгаво и хвърли поглед към ковчезите.
— Едва ли — отговорих, — но те ми трябват. Те са кръвта на живота ми.
— Не разбирам…
— Всичко е плячка на нещо друго и ние правим това, което трябва. Екология. Съжалявам, отче.
Използвах лопатата на Бен, за да ги погреба и тримата под земята в задната част заедно с чесъна, коловете и всичко останало. След това затворих ковчезите и ги изнесох горе.
Оглеждах се, докато прекосявах една нива и се връщах нагоре по пътя, за да взема пикапа. Беше още сравнително рано и наоколо нямаше никого.
Натоварих двамата отзад и ги покрих с брезент. На петдесетина километра оттук имаше друга полуразрушена църква, за която бях чувал.
По-късно, след като безпроблемно ги бях настанил в новите им квартири, написах бележка и я сложих в ръката на Бродски:
Драги Б.,
Нека това ти е за урок. Ще трябва да престанеш да постъпваш като Бела Лугоши. Нямаш неговата класа. Имаш късмет, че изобщо се събуди тази нощ. В бъдеще действай по-благоразумно, иначе ще те отстраня лично аз. В края на краищата не съм тук, за да ти слугувам.
Искрено твой: В.
П.П. Имелът и статуята на Сернунос вече не действат. Защо изведнъж си станал суеверен?
На тръгване си погледнах часовника. Беше единайсет и петнайсет. След малко спрях до номер 7–11 и използвах домофона.
— Здрасти, Кийла — казах, като чух гласа й. — Аз съм.
— Вердет — отвърна тя. — Доста се забави.
— Знам. Бях зает.
— С какво?
— Знаеш ли къде е старата апостолска църква встрани от шосе 6?
— Разбира се. Тя е и в моя резервен списък.
— Ела там в дванайсет и половина и ще ти разкажа всичко по време на обеда.