— Как да го отложа?
Абан сви рамене.
— Кажи, че по вашите обичаи първо се… обещавате един на другиго, нали така беше?
— Да — съгласи се Роджър.
— Тогава спомени този обичай или кажи, че трябва да изкомпозираш някаква чутовна песен, за да е благословен денят. Кажи, че няма да се ожениш, докато не научиш красиански или докато не настъпи първа пролет. Няма значение какво ще кажеш, сине на Джесъм, трябва просто да запазиш някакво достойнство за пред господаря ми и да си дадеш време да се махнеш оттук.
Роджър и останалите последваха Абан в огромната трапезария на Джардир. От високите прозорци се лееше слънчев светлик. В главната част на мраморната зала се намираха няколко дълги ниски маси, обградени от възглавници, където стотици шаруми, елитните Копия на Избавителя, както и лична охрана на дамаджите, седяха с кръстосани крака и копия и щитове до себе си, докато се тъпчеха с кускус и печено на шиш месо, поднесени от момчета само по бели бидота в прекрасно изписани керамични съдове.
Роджър не даде израз на мислите си и наглед се разхождаше сред воините, сякаш бяха полски цветя, ала усещаше бесния ритъм на сърцето си с всяка крачка. От това помещение нямаше как да избяга, никой пушечен трик или мелодия нямаше как да го отърват от тази свита. Щяха да си тръгнат, когато Джардир им позволеше, или нямаше да си тръгнат изобщо.
Абан ги поведе през множеството към късо стълбище, водещо към платформата на дамаджите, синовете и наследниците на Джардир, където се намираха и другите високопоставени духовници на Еверам. По стените висяха изкусно изработени гоблени, а на пода се стелеше дебел килим. Настанени върху копринени възглавници, мъжете се хранеха в сребърни подноси, а жени в черно от глава до пети им сервираха.
Духовниците надигнаха изпълнени с омраза погледи, докато дърварите ги подминаваха и се изкачваха над тях до второто ниво на платформата. Роджър с нищо не промени стойката или походката си, ала лека-полека нещо пристягаше гърдите му, сякаш въздухът бавно, но сигурно напускаше тялото. Познаваше бойните умения на тези духовници — по-смъртоносни с голи ръце, отколкото дървар с брадва.
На най-горното ниво на платформата, обширно пространство, украсено с най-хубавия килим и позлатен мрамор, се намираше масата на самия Джардир. Възглавниците бяха избродирани със сърма, а бокалите — украсени със скъпоценни камъни, както и стомните и подносите, и ги носеха собствените съпруги на Джардир — дама’тинги, ала в черно вместо в бяло. Стомахът на Роджър се сви от мисълта, че всеки на тази маса бе крайно изкусен отровител. Всички жени бяха покрити от глава до пети, както и тези на долната платформа, но по формите и походката Роджър веднага разпозна Аманвах и Сиквах — щеше да ги помни до края на живота си.
Джардир стоеше начело на масата, а вдясно от него — Иневера. Дамаджата, както винаги, беше облечена в прозрачна коприна, която привличаше окото, ала и обещаваше моментална смърт на всекиго, който посмееше да задържи погледа си твърде дълго. В другия край на масата се намираха дамаджите Ашан и Алеверак, техните наследници Асукаджи и Маджи, първородният син на Джардир и по-малкият му брат — Джаян и Асъм, кай’шарум Шанджат и разбира се, Хасик.
Въпреки очевидната безсмисленост на подобно нещо Роджър почувства почти непреодолимата нужда да избяга. Скришом посегна между копчетата на шарената си риза, за да поглади отново медальона си. След това голяма част от напрежението му се разсея.
Медальонът беше най-високото отличие за храброст от херцога на Анжие — беше го дал на осиновителя на Роджър, Арик Сладкогласния, задето го беше оставил заедно с майка му на ядроните, а след това излъга за стореното. Дори на Арик тази лъжа не му понесе и когато събра нещата си, преди да го изхвърлят от замъка на херцога, остави медальона, въпреки че се опита да изнесе всичко друго, до което можеше да се докопа.
Макар Арик да го беше изоставил, намериха се други, които да застанат до него. Герал вестоносецът беше подхвърлил щит на майка му и заедно с бащата на Роджър бяха застанали между майката, детето и демоните, които се тълпяха през останките от вратата. Бяха загинали, както и Арик много години след това, за да защитят Роджър.
Лийша беше гравирала имената на всички, които бяха дали живота си за него, в медальона, та му беше неотменен талисман. Успокояваше го в напрегнати моменти, ала и му напомняше непрестанно на каква цена са откупени оставащите му дни. Все му се искаше да повярва, че има нещо у него, което си струваше всичко това, нещо специално, ала досега не беше видял много доказателства за това.