Лийша седна на възглавницата отляво на Джардир, последвана от Роджър, а после Илона, Ърни, Гаред и Уонда. Абан зае обичайното си място, приклекнал зад Джардир, почти невидим сред завесата зад гърба на Избавителя.
Сиквах незабавно постави чаша с черно кафе пред Роджър и когато улови погледа му, мръдна с гъстите си черни вежди. Никой друг не забеляза, беше изкусно прикрит, ала топъл жест, който накара сърцето на Роджър да подскочи. Той също беше упражнявал подобни погледи в огледалото достатъчно често, за да не се върже докрай. Аманвах и Сиквах може и да го харесваха, може и да искаха да му станат съпруги, но не го обичаха. Не го познаваха достатъчно добре за това, дори да мислеха, че е вярно.
Роджър също не ги обичаше. Бяха ослепителни, прекрасни създания, но под повърхността си оставаха загадка.
Ала имаше нещо…
Често си спомняше прелъстяването им, не и самия акт. Е, най-често не. Спомняше си Песента на Новолунието, която бяха изпели за него в дует. В гласовете им имаше сила. Сила, която Роджър, отгледан и обучен от навярно най-великия певец на това време, усещаше като рядка и богата заложба.
Иневера и Илона бяха сторили всичко според възможностите си, за да притиснат Роджър да приеме невестите. Абан искаше от него да увърта. Лийша пък искаше да им откаже незабавно, макар че самата тя танцуваше танца на Абан, сякаш се намира в центъра на развиваща се макара.
Никой сякаш не се интересуваше особено какво иска Роджър.
Яденето продължи като че цяла вечност, често прекъсвано от молитви и празни любезности, въпреки че под тях често личеше зле прикрито недоверие. Ахман обръщаше внимание най-вече на Лийша, за голямо неудоволствие на повечето красианци на масата. Спореха колцина шаруми да участват в ескорта обратно до Хралупата.
— Разбрахме се за десет — каза Лийша — и нито един повече. Гаред ми каза, че в кервана има над трийсет.
— Съгласихме се на десет отдадени дал’шаруми — каза Джардир. — Но се нуждаете от хора, които да карат каруците с даровете ми обратно до племето ви, да ловят храна за вас, да се грижат за животни, да ви готвят и да ви перат. Тези няма да вдигнат копията си освен в извънредни случаи.
— Тези неща не се ли вършат обикновено от жени? — попита Лийша. — Нека десетте ти воини просто доведат жените и децата си. — Тя не каза като заложници, но на Роджър му стана ясно.
— И така да е — уклончиво отвърна Джардир, — десет не стигат за безопасността ти. Съгледвачите ме предупреждават, че пътищата до Хралупата стават все по-опасни, пълни с чини бандити.
— Не са чини — каза Лийша.
— Моля? — не разбра Джардир.
Внимавай какво ще кажеш, помисли си Роджър.
— Учеше ме, че чин значи другоземец — каза Лийша. — Това са хора, родени и отраснали тук, пропъдени от армията ти. Вие сте чините тук.
Красианците зашушукаха гневно. Тук, в Дара на Еверам, властта на Джардир беше пълна и най-малката му прищявка носеше силата от повеля. Всъщност декретите му можеха и често изместваха закони, съществували хиляди години. Никой, особено жена — особено другоземка, — не смееше да го предизвиква толкова открито насред сановниците му.
Джардир вдигна пръст и всички се смълчаха.
— Заигравката ти с думата не променя опасността. Двайсет воини. Десет кха’шаруми и десет дал, включително строеви офицер Кавъл, който ще продължи да обучава воините ви, както и моят наблюдател Колив. Всички от тях ще вземат първите си съпруги и по едно свое дете.
— Нека половината да са момичета — каза Лийша, — нито една да не е достатъчно голяма за своя Хану Паш, също така не искам двайсет момчета, извлечени от шараджа си ден, преди да сменят бидото си с черното.
Джардир се усмихна и вдигна пръст.
— Абан, погрижи се.
Абан опря чело в пода.
— Разбира се, Избавителю.
— Двайсет и един — намеси се Иневера. — Свещено число. Аманвах е дама’тинга и трябва да има вречен евнух телохранител. Ще изпратя Енкидо с нея.
— Съгласен — каза Джардир.
— Не бива… — започна Лийша, ала Джардир я прекъсна.
— Дъщеря ми трябва да има закрилник, Лийша Пейпър. Мисля, че почитаемият ти баща — и той посочи Ърни, — може да се съгласи?
Лийша хвърли поглед на баща си, ала Ърни я изгледа строго.