— Прав е, Лийша, и го знаеш.
— Навярно — каза Лийша. — Ако тя се върне с нас. Но още не сме стигнали до разбирателство по този въпрос.
Иневера се усмихна над златния бокал, от който пиеше вода.
— Това решение не е във властта ти, дъще на Ърни.
Всички обърнаха очи към Роджър и той усети, че вътрешностите му се свиват. Отново се съсредоточи върху медальона на гърдите си и си пое дълбоко дъх. Извади от разноцветната си торба с чудесии калъфа с цигулката си.
— Велики Шар’Дама Ка — каза той, — упражнявах песента, на която ме научиха дъщеря ти и нейната прислужница, Песента на Новолунието. Казахте, че музика в прослава на Еверам е добре дошла в двора ви. Искате ли да посвиря?
Покрай масата хората се спогледаха любопитно — Роджър не бе сторил каквото очакваха от него, — ала Джардир махна с ръка и кимна.
— Разбира се, сине на Джесъм. За нас ще е чест.
Роджър отвори калъфа и извади древната цигулка, която му беше подарил Защитения, скътана реликва от стария свят. Струните бяха нови, а лакираното дърво — здраво, и произвеждаше ярък резонанс, по-добър от всеки друг инструмент на Роджър. Той се спря замислено, след което вдигна глава, сякаш току-що се беше сетил нещо.
— А подходящо ли би било да помоля Аманвах и Сиквах да добавят гласовете си към песента?
— Песента на Новолунието носи чест на всеки свой изпълнител — рече Джардир и кимна на двете млади жени. Те се придвижиха тихо към него, като соколи — към соколаря си, и приседнаха на крачка зад него.
По-добре, че няма да ги виждам хубаво, помисли си Роджър. Не мога да си позволя да се разсейвам. Не и тук. Не и сега.
Той хвана лъка от фини конски косми в сакатата си ръка и затвори очи, като се опита да пренебрегне вкуса на кафе в устата си, миризмата на храна и общата глъчка на трапезарията. Съсредоточи се, докато държеше инструмента.
Започна бавно, дълга импровизация около откриващите ноти. Отпърво започна леко, но докато добавяше все повече и повече от истинската мелодия, позволи ѝ да се разрасне, докато накрая не обхвана цялата зала. Роджър неясно долавяше мълчанието на тълпата, но не позволи това да го разсее. Само музиката имаше значение.
Когато приключи мелодията, цигулката поутихна и Роджър подхвана тоновете наново. С нищо не даде знак, нито кимна, нито докосна с лъка малко по-настойчиво струните, както би могъл да стори някой майстор с чираците си, ала Аманвах и Сиквах въпреки това се включиха незабавно при повторението, започнаха собствения си напев без думи, а Роджър отново усложни структурата и силата на мелодията си.
Невероятно, помисли си той, докато въздухът трептеше от силата на гласовете им. Усети как слабините му се стягат, ала пренебрегна и това. Доброто изпълнение можеше да има подобен ефект. За щастие на Роджър, жонгльорите носеха широки панталони.
Този път, когато отново изгради мелодията докрай, жените запяха с думите на песента. Роджър не можеше да разбере точно какво гласи, защото не бе овладял достатъчно добре красиански, ала въпреки това звучаха красиво — скръбно, ала и предупредително. Аманвах и Сиквах му бяха обяснили значението по-рано и макар техните познания по тесански да бяха много по-добри от неговите по родния им език, отново не успяха да предадат тънкостите в артистичността и хармонията на думите с музиката.
За подобно предизвикателство копнееше Роджър цял живот. В Песента на Новолунието имаше мощ. Древна мощ.
След всеки куплет имаше припев без думи, молитва към Еверам да им даде сила в нощта. Гласовете на двете момичета се сляха така, че беше почти невъзможно човек да разбере къде започва единият и къде свършва другият.
Роджър изсвири всичко до първия припев точно както го бяха научили, но преди края на втория куплет започна да вплита нова вариация, импровизирана около оригинала. Беше лека промяна, ала въпреки това достатъчно трудна, ако певецът не я очаква. Но те се справиха без никакво усилие и смениха хармонията си, така че да се слее с мелодията му. На третия припев той отиде още по-далеч и превърна музиката в нещо, което би заковало всеки ядрон на място. Те отново го последваха без никакви усилия, все едно тримата се разхождаха по градинска пътечка.
Четвъртият куплет се отнасяше до Алагай Ка, бащата на демоните, който се прокрадвал по Новолуние. Роджър не знаеше дали подобно същество е истинско, ала князът демон отпреди няколко нощи още бе достатъчно настойчив кошмар. Мелодията добиваше плашещи краски, а когато стигнаха до следващия припев, цигулката на Роджър издаде пронизителен писък, който можеше да ужаси дори каменен демон.