Воинът си почиваше с останалите край шатрата на каджи, пиеше коузи и играеше Шарак. Беше игра, която Абан с изненада научи, че северняците играят добре, макар да я наричаха Упование и да имаше малко по-различни правила. Един от шарумите разклати заровете си в една купичка и ги хвърли, като изрева победоносно, а другите му се мръщеха.
— Какво правиш сред мъжете, кхафит? — провикна се Джурим.
Останалите вдигнаха глави. Сърцето на Абан се сви, когато видя кои са — Фахки и Шустен.
Собствените му синове.
Джурим се надигна, без да дава признаци, че миналата седмица са го бичували. Винаги се възстановяваше бързо от рани, дори преди да започне да попива демонична магия нощем.
Воинът приближи и се извиси над Абан. Той самият изобщо не беше нисък, но Джурим беше още по-висок и тънък като стрела, докато дебелият Абан се гърбеше под тежестта си и хромавия си крак.
Джурим не смееше да докосне Абан, дори без Ахман наоколо, но подобно на Хасик, не пропускаше да нагруби и унижи бившия си съратник в шараджа. Докато Хасик изливаше омразата си върху жените на Абан, Джурим и Шанджат го уязвяваха също толкова силно чрез синовете му. Двамата мъже бяха Копия на Избавителя, все пак — най-прочутите и смъртоносни воини на Шар’Дама Ка, с опит от хиляди сражения, а магията ги поддържаше млади и силни вече десетилетия. Фахки и Шустен ги боготворяха.
Младежите последваха Джурим, ала не поздравиха Абан, в погледите им дори не пролича, че го познават. Гледаха в земята, гледаха един в друг, в далечината — навсякъде, но не и в баща си. В култура, където бащиното име е по-важно от твоето собствено, това бе най-тежката обида.
— Синовете ти са добри воини — поздрави го Джурим. — Отначало бяха слаби, както може да се очаква от синове на кхафит — и Фахки плю в прахта, — но ги взех под щита си и намерих стоманата у тях. — Подсмихна се. — Сигурно идва от майка им.
При това се засмяха и тримата и Абан стисна дръжката на патерицата си толкова силно, че го заболяха пръстите. Скритото острие беше отровно и можеше да го забие в крака на Джурим, преди онзи да осъзнае какво се случва. Това може би щеше да му спечели малко уважение в очите на синовете му, но нямаше да продължи дълго. Отровата все пак беше оръжието на страхливците, а и значеше смърт един кхафит да удари шарум по каквато и да било причина. Ако беше всеки друг, освен любимия съветник на Избавителя, дори неуважителните думи можеха да му спечелят копие в гърдите.
Фахки и Шустен най-после го погледнаха, ала с едва прикрито отвращение. Ако наистина убиеше Джурим, сигурно щяха да го завлекат право при някой дама без никакво колебание, а присъдата му щеше да бъде изпълнена, преди дори Ахман да разбере за нея.
Абан остана безизразен и се насили да се поклони, като вдигна свитъка с печата на Избавителя. Джурим, подобно на много от воините, не можеше да чете, ала добре познаваше символите на короната и копието най-отгоре.
— Тук съм по дела на Шар’Дама Ка.
Джурим се намръщи.
— И какви са тези толкова важни дела, та да мърсиш земята на воините със стъпките си?
Абан се поизправи.
— Не е твоя работа. Заведи ме при строеви офицер Керан и побързай.
Шустен изсумтя гневно.
— Такъв тон ли държиш на по-висшите от теб, кхафит?
Абан го изгледа вледеняващо.
— Може да си наследил стоманата на майка си, момченце, но явно не и мозъка ѝ, щом ще възпираш делата на Шар’Дама Ка. Върви да си намериш нещо смислено за вършене или следващия път, когато разговарям с него, ще споделя на Избавителя как шарумите му си пилеят дните в Шарак и пият коузи, когато би трябвало да се упражняват.
Момчетата пребледняха и се спогледаха, преди да се отдалечат. Абан почувства студено задоволство, ала това с нищо не затвори раната в сърцето му. Останалите му се подиграваха за хромавия крак и страхливостта, ала с това Абан се беше научил да живее. Само че мъжът, който нямаше уважението на собствените си синове, не беше никакъв мъж.
Скоро, обеща си наум. Скоро.
Мнозина от шарумите пренебрегваха забраните на Евджаха, като пиеха коузи, за да им вдъхне смелост през нощта, както и за да забравят нощите си през деня. Малцина обаче бяха такива глупаци, че да не могат да застанат прави, когато ги подмине някой дама.
Керан бе поне толкова пиян. Офицерът седеше на възглавница, цялата в петна, с гръб към централния стълб на шатрата, а черните му одежди бяха мокри и смърдяха на повръщано. До него беше красивото му защитено копие, към което беше приковано напречно парче дърво, за да може да го използва като патерица. Левият му крак свършваше при коляното, а крачолът му беше усукан около чукана. Към него пък беше привързан прост дървен чеп.