— Кхафит — рече Роджър. — Чин. Тези думи нямат смисъл за мен. Видях само хора. Всеки от тях заслужава малко радост в деня си.
Маската на Аманвах беше много добра, но вената на челото ѝ запулсира. Точка за мен, помисли си Роджър.
Аманвах се изправи.
— Отивам в стаята си. Сиквах, погрижи се за ваната на Роджър.
Сиквах се поклони.
— Да, дживах ка.
Аманвах излезе от стаята с резки стъпки.
— Да се погрижа ли за ваната ти, съпруже?
Роджър я погледна невярващо.
— Разбира се. Можеш да ми отрежеш и шишарките след това.
Сиквах се вцепени и Роджър моментално съжали за забележката си, когато видя уплашеното ѝ лице.
— Аз… Аз не… — запелтечи тя.
— Забрави — прекъсна я Роджър, стана и си сложи шареното наметало. — Слизам за малко.
Сиквах го погледна притеснена.
— Имаш ли нужда от нещо? Храна? Чай? Ще ти донеса каквото поискаш.
Роджър поклати глава.
— Трябва само да се поразходя, да остана насаме със себе си за няколко минути. — Махна с ръка към спалнята. — Топли ми леглото.
Сиквах не изглеждаше доволна от нареждането, но то беше недвусмислено, а Роджър бе научил, че тя никога не би отказала без добра причина или без знак от Аманвах. Нямаше нито едно от двете.
— Както желаеш, съпруже.
Излезе и се натъкна на Енкидо и Гаред току оттатък прага. Евнухът със златните окови не помръдваше пред вратата на Аманвах и не показа с нищо, че е забелязал Роджър.
За разлика от Енкидо, Гаред се беше разплул в стол, наклонен на задните си два крака, и хвърляше карти в шапка на метър-два от него. Оръжията му бяха облегнати на стената, на ръка разстояние.
— Хей, Роджър. Реших, че си си легнал вече. — Смигна и се засмя, сякаш бе разказал забавен виц.
— Не е нужно да висиш наоколо цяла нощ, Гар.
Гаред вдигна рамене.
— Не вися. Но гледам да те изчакам да си легнеш, преди да си легна и аз. — Кимна към Енкидо. — Де да знам как го прави оня, да стърчи като дъб цяла нощ. Мисля, че не спи въобще.
— Слез с мен — каза Роджър. — Отивам да тършувам под тезгяха, да проверя дали нещо по-силно от чай се е скрило от страшния поглед на дамата.
Гаред изсумтя и се изправи. Роджър събра картите с ловкост, придобита от дългогодишен опит. По пътя надолу разсеяно ги цепеше и разбъркваше.
Общото помещение беше празно, с изключение на Дарел, съдържателя, който метеше пода. Подобно на всички ханове, които бяха посетили по пътя на вестоносците през Дара на Еверам, останалите гости бяха останали без подслон, за да се побере керванът на Лийша. Тя и семейството ѝ, както и Гаред, Уонда, Роджър и съпругите му бяха получили собствени стаи, а също и дал’шарумите и техните съпруги. Останалите жени, децата и кха’шарумите спяха по каруците, наредени в кръг отвън.
Дарел изглеждаше здрав и силен, но отдавна бе прехвърлил воинската възраст — брадата му бе повече сива, отколкото пясъчноруса.
— Почитаеми господари. — Той се поклони. — С какво мога да ви услужа?
— Стига с тия глупости за начало — каза Роджър. — Тук сме само чини.
Мъжът видимо се отпусна и се упъти зад тезгяха, а Роджър и Гаред си взеха по една табуретка.
— Извинявайте. Де да знам кой ме гледа тия дни.
— Дума да няма. Озърташ се, все едно се чудиш дали не си объркал някоя защита някъде.
— Имаш ли нещо истинско за пиене? — попита Роджър. — Много съм жаден, но не за вода. Толкова отдавна не съм пил, че и бутилка спирт ще ми свърши работа.
Дарел се изхрачи в един плювалник.
— Когато дойдоха ония, даматът нареди да ми счупят всички бурета с вино. По-силното го използваха за гориво и вдигнаха клада на всичко „греховно“ в градчето. Взеха куклата на внучката ми. Рокличката ѝ била твърде неприлична. — Отново се изплю. — Момичето обичаше куклата. Но добре, че и нея не отведоха. Предполагам.
— Толкова ли е зле? — попита Роджър.
Съдържателят вдигна рамене.
— Първата седмица — да. Даматът дойде с някаква хартия от Демона на пустинята, вика, градът принадлежи на моето племе. Някои възразиха и шарумите добре им дадоха да се разберат. След това останалите влязоха в час.
— И ги оставихте да ви завземат? — изръмжа Гаред.