— Не сме бойци като вас от Хралупата. Видях как най-едрият мъж в селото ни си докара счупена ръка от един дама, два пъти по-дребен от него, само ’щото не щял да се кланя. Трябва да се грижа за своите, а не мога, ако съм умрял.
— Никой не те вини — рече Роджър.
— Не е толкова зле, като научиш правилата — каза Дарел. — Повечето от Свещената книга на красианците е като Канона и както нашите пастири, някои от ония ми ти дамати са по-кресливи от други — и тук той се поусмихна и прошепна, — а другите са двуличниците.
Извади малка пръстена манерка и две чашки.
— Опитвали ли сте коузи, момчета?
— Тц — каза Гаред.
— Само съм чувал — каза Роджър.
Дарел се изкиска.
— Колкото и да плямпат за греховността на алкохола, тия пясъчници правят пиене, което може да ти свали боята от стените.
Роджър и Гаред хванаха чашките и ги огледаха любопитно. Дори в сакатата си ръка Роджър можеше лесно да хване своята. В ръката на Гаред неговата приличаше на нещо, в което децата слагаха чай на куклите си.
— Че това и глътка не е. Отпива ли се, или се гаврътва?
— Първите една-две ги пийте наведнъж — препоръча Дарел. — След това става по-лесно.
Двамата се чукнаха леко и ги гаврътнаха. Ококориха се едновременно — Роджър пиеше от дванайсетгодишен и се мислеше за привикнал и с най-тежкия спирт, но това беше като да пиеш огън. Гаред се закашля.
Дарел само се усмихна и напълни чашките отново. Отново пиха на екс и този път, както им бе обещал, беше по-лесно. Или може би просто езиците и гърлата им бяха изтръпнали.
Гаред отпи замислено от третата чашка.
— Има вкус на…
— … канела — довърши Роджър, като разплиска малко от течността в устата си.
— Красианците са като коузито — и Дарел подръпна бакенбардите си — или като тази проклета брада, която карат всички мъже да си пускат. Човек трябва да им свикне, но иначе не са толкова зле. А ако уредя брак на внучката, преди да прокърви, няма да се притеснявам, че белите вещици ще ѝ уредят вместо мен.
Внезапно пребледня, вперил немигащ поглед в Роджър.
Той се усмихна и вдигна сакатата си ръка.
— Удръж си мехура. Може да съм се оженил за дама’тинга, но това не значи, че ме плашат по-малко. Обаче по-добре отвикни да им викаш бели вещици. „Представление, което репетираш непрестанно насаме, неизменно ще излезе наяве“, казваше учителят ми.
— Тъй, тъй — съгласи се Дарел.
— Та, какво казваше? — насърчи го отново Роджър. — Красианците не били толкова зле, значи?
— Бе, не били — каза Гаред. — Все едно да речеш, че не е толкоз лошо някой да си тика ботуша в лицето ти.
Дарел си наля чашка коузи и я гаврътна с отработена лекота.
— Не казвам, че не ми липсва едно време, а и още много хора са по-зле от мен, но като цяло, ако запомниш кога да се кланяш и не се забъркваш в беди, красианците те оставят на мира. Ако с някой комшия се сдърпате за нещо, пак първо отивате при говорителя на града и ако той не може да се оправи, го прехвърля на дамата. Даматите пък са справедливи като цяло, но взимат много навътре цялата тая работа с „ухо за ухо“ от Канона. Познавам един, дето му отрязаха ръката, задето откраднал пиле, а друг изнасилил някакво момиче и го заставили да гледа, докато изнасилвали сестра му.
Гаред сви юмрук.
— И ми редиш, че не било зле?
Дарел обърна поредната чашка.
— Зле е, само дето аз не крада пилета и не изнасилвам. А и като гледам, занапред доста по-малко хора ще им стиска да го правят. Евджахските закони са сурови, ама действат.
— А това, дето отмъкват всички момчета? — попита Гаред. — Ако имах син, нямаше да позволя.
Дарел преглътна третата си чашка, след като остави течността да престои в устата му няколко секунди.
— Взеха ми един от внуците. Не ми харесва, но му дават да си идва по Новолуние всеки месец. Момчетата си идват със синини и счупени кокали, но и красианчетата са така. Много по-лесно от нас учат езика и правилата им и даматите казват, че ако си заслужат черното, ще са пълноправни граждани, точно като шарумските господари. Тези, които не успеят, стават кхафити. — Усмихна се и се почеса по врата. — Което е същото, като да си бил съдържател на кръчма в Райзън едно време, само че не те сърби лицето.
Роджър отпи от четвъртата — или беше петата? — чашка коузи. Главата му се замая.
— Колко момчета взеха оттук? Я кажи, къде сме изобщо?
— Едно време беше Апълтън — каза Дарел. — Сега е няк’ъв наниз от думи на пясъченски. Викаме му Шарахово, това ни било племето. Като дойдоха, имаше трийсет момчета на вярната възраст за Ено Пеш или както там му викат.