— Господарката желае да спи в село на чини довечера, дама’тинга. Казах ѝ, че не е разумно…
— Тя е права, разбира се. Не повече от нея искам да прекарам нощта под голото нощно небе. Ако се боиш от неколцина местни чини — тя накара думата да звучи презрително, — тогава си свободен да ни оставиш при странноприемницата и да разпънеш палатката си някъде в гората.
Лийша потисна усмивката си, докато Кавъл се покланяше още по-ниско, за да скрие стиснатите си челюсти.
— Не се боим от нищо, дама’тинга — каза той. — Ако така желаете, ще присвоим…
— Нищо подобно няма да правите — прекъсна го отново Лийша. — Както казвате, това вече не са земите на Избавителя. За леглата ни ще бъде платено, няма никого да принуждаваме. Не сме крадци.
Лийша можеше да се закълне, че чува как скърцат зъбите му. Очите на Кавъл се преместиха върху Аманвах, но тя остана благоразумно безмълвна. Беше възстановила част от надменността си, но и двете помнеха какво се случи последния път, когато се изпречи на пътя на Лийша.
— Свикайте шарумите. Всичките двайсет и един и нека да седнат там. — Лийша посочи към малка полянка. — Ще им обясня какво да правят, докато се хранят. Не искам никой да си прави илюзии какво е допустимо поведение както за съгледвачите, които ще пратим още сега, така и за всички останали.
Тя се отдалечи и пое към котлите, където дал’тингите приготвяха обяда за кервана под зоркия поглед на Шаманвах. Повечето щяха да ядат кафяв телешки бульон, сгъстен с брашно от картофи и зеленчуци, както и половин комат хляб. Шарумите се хранеха по-добре, шишове агнешко и кускус заедно със супата, в която имаше и едри късове месо. Лийша, родителите ѝ, Роджър и съпругите му се хранеха още по-добре, фазан в коричка от билки и цяло чеверме, а кускусът им беше подправен и сгъстен с голяма бучка масло.
Лийша отиде при Шаманвах.
— Ще говоря пред шарумите. Искам да ми превеждаш.
— Разбира се, господарке. — Шаманвах се поклони. — За мен ще е голяма чест.
Лийша посочи натам, където воините вече се събираха.
— Погрижи се да се разположат в полукръг и да получат паници.
Шаманвах кимна и побърза да изпълни.
Лийша доближи жената, която приготвяше супата на шарумите, взе черпака и опита.
— Трябват ѝ повече подправки — каза, взе няколко шепи от паниците, които готвачите бяха сложили пред себе си, и ги хвърли в супата. Заедно с няколко билки от собствената си престилка.
Престори се, че опитва отново.
— Идеално.
Роджър задържа последния тон от Песента на Новолунието малко по-дълго, чувстваше жуженето на дървото в ръцете си. Рязко спря, а заедно с него и Аманвах и Сиквах.
Арик наричаше този миг „тишината преди славата“. Мига след последния тон на великолепно изпълнение и преди одобрителния рев на тълпата. Оттатък дебелите завеси на фургона целият керван отвън също тънеше в тишина.
Гърдите на Роджър го стегнаха и внезапно осъзна, че е забравил да издиша. Нямаше кой да го аплодира, но въпреки това си представяше ясно реакцията. Можеше без никакъв срам да заяви, че като трио той и съпругите му надминаваха всичко, на което беше способен сам.
Бавно изпусна дъха си и отвори очи в същия миг, когато го сториха Аманвах и Сиквах. И техните прекрасни очи му казваха, че усещат силата на сътвореното от тях.
Ако само знаехте, помисли си Роджър. Скоро, любими мои. Скоро ще ви покажа.
Любими мои. Беше започнал да ги нарича така наум. Имаше го предвид като шега, както понякога го правеше с непознатите девойки сред публиката. С Аманвах и Сиквах обръщението никога не беше смешно — понякога беше страстно, но в миговете като предишната нощ или тази сутрин криеше горчивина.
А имаше и моменти като този, когато в празнотата след края на музиката го изпълваше любов тъй силна и истинска, колкото никога преди. Гледаше съпругите си и това, което изпитваше при гледката на Лийша Пейпър, бледнееше в сравнение.
— Господарят ми казваше, че такова нещо като съвършенство в музиката няма — каза Роджър, — но Ядрото ме взело, ако не сме много близо.
Оригиналната Песен на Новолунието имаше седем куплета от по седем строфи, всяка със седем срички. Аманвах беше обяснила, че това е заради седемте Устоя на Рая, седемте земи на Ала и седемте нива в бездната на Ний.
Преводът му караше предишното му върхово постижение, Битката при Хралупата на дърваря, да му се струва като евтина сватбарска песен. Песента на Новолунието притежаваше музика, която можеше да накара един демон да мине през всяка възможна емоция, а думите щяха да кажат на лактънците всичко, което им трябваше да знаят за това, което ги очаква.