— Не, няма — рече Лийша.
— Той е съгледвач от племето кревак — каза Кавъл. — Уверявам ви, господарке, зеленоземците няма дори да го усетят.
— Не се тревожа за тях — каза Лийша. — Искам го, където мога да го виждам. Тези хора имат причина да се плашат, но няма да сторим нищо, с което да оправдаем страховете им.
След малко се показа и площадът, обграден от домове и магазини. На стъпалата на странноприемницата чакаха петима мъже, двама с готови за стрелба ловни лъкове и още двама с дълги вили.
Лийша нареди да спрат и излезе от фургона си. Веднага към нея се присъединиха Роджър, Гаред, Уонда, Аманвах, Енкидо, Шаманвах и Кавъл.
— Нека аз да говоря — каза им Лийша, докато наближаваха.
— Не изглежда, сякаш се интересуват от разговори, господарке — каза Кавъл и кимна в двете посоки, където тя видя лъконосци на всеки прозорец край площада.
— Няма да стрелят, освен ако не ги предизвикаме — каза Лийша, макар най-вече да ѝ се щеше да се чувства толкова самоуверена, колкото звучи. Тя разпери престилка, за да покаже на всички, че е билкарка. Облеклото на Роджър също показваше какъв е, още нещо в тяхна полза.
Роджър и Енкидо застанаха между лъковете и Аманвах, а Гаред пък застана така, че да пази Роджър. Лийша също беше обградена, само че от Кавъл и Уонда.
— Хей, вие от странноприемницата! — извика Роджър. — Не ви мислим злото, търсим само подслон, за който ще си платим: Може ли да приближим.
— Оставете си копията! — провикна се в отговор един от мъжете.
— Нищо подобно няма да… — Понечи да каже Кавъл.
— Копието или ти — намеси се рязко Лийша. — Молбата е честна, а и лесно могат да те оставят на място с тези лъкове.
Кавъл изръмжа тихо, ала се наведе и остави копието си. Енкидо стори същото.
— Кои сте вие? — попита предводителят на мъжете, когато стигнаха до верандата.
— Лийша Пейпър — каза Лийша.
Мъжът премигна неразбиращо.
— Господарката на Хралупата?
Лийша се усмихна.
— Същата.
Мъжът присви очи.
— А какво правите толкова на юг? И то с тези? — Той кимна към красианците.
— Връщаме се от среща с водача им — каза Лийша — и искаме да прекараме нощта в Зелена поляна.
— Откога билкарките ходят да преговарят с тоз и оня? — попита мъжът. — Това е работа на вестоносците.
Роджър пристъпи напред и изпъна ръка, като разпери наметалото си.
— Аз съм вестителят на Хралупата. Роджър Полухват, бивш чирак на Арик Сладкогласния, който пък някога бе вестител на херцог Райнбек от Анжие.
— Полухват? Оня, дет’ му викат „магьосника с цигулката“?
Роджър се ухили широко и кимна.
— Имате имената ни, но ние нямаме вашите — каза Лийша. — Предполагам, че ти си Хаволд, градският говорител?
— Да, а ти пък откъде знаеш?
— Вашата билкарка Ана веднъж ми писа за съвет как да излекува дъщеря ти Теа от охтика — каза Лийша. — Надявам се да е добре?
— Минаха се десет години — каза Хаволд. — Ана вече си има нейна си челяд и не ща да спят на по-малко от километър от тия ми ти красиански убийци. Миналата зима чухме истории за тях от бегълците.
Той се озъби на Кавъл и Енкидо.
Лийша се помоли наум Кавъл да не се върже на провокацията и си отдъхна, когато той остана безмълвен.
— Не мога да говоря за целия им народ, но мога да гарантирам за хората в кервана си. Ако никой не закача тях, те също няма да закачат никого. Повечето ще останат по каруците си на пътя, но родителите ми са възрастни и много биха се зарадвали на няколко легла. Както ви каза и вестителят ми, можем да платим и със злато, и със забавления.
Устата на Хаволд остана свита, ала въпреки това мъжът кимна.
Лийша седеше в общото помещение на странноприемницата с родителите си, Гаред, Уонда, Кавъл и Енкидо, докато Роджър настройваше цигулката си. Беше се облегнал назад в стол с висок гръб, в един от по-слабо осветените ъгли на стаята, а Аманвах и Сиквах коленичеха на чисти парчета плат от двете му страни. Лийша виждаше, че Кавъл и евнухът са неспокойни, че двете дама’тинги са на сцената — подобни неща бяха нечувани в Красия, — но след няколко резки думи от страна на момичетата се поукротиха. Останалите маси и столчета бяха заети от местни, повечето отзад. Един жонгльор винаги привличаше тълпа, но към красианците на масата бяха отправени също толкова погледи, колкото към него. От всеобщите разговори ѝ беше трудно да чуе нещо конкретно, но навсякъде из стаята се носеха недотам дружелюбни шумове.
Поне докато не започна музиката.
Роджър не беше подготвил тълпата с нищо, както в деня преди това. Никакви акробатики, жонглиране, фокуси, шеги или анекдоти. Със съпругите си на сцената той само свиреше.