Роджър простена, когато тя го докосна, и този път Аманвах вече се усмихна. Отстъпи крачка назад и даде знак на Сиквах. И двете посегнаха в торбичките си, където държаха малките цимбали за танца по възглавниците.
През следващите няколко дни ситуацията се повтаряше и в останалите лактънски селца — убеждаваха местните да пуснат кервана въпреки страха им от шарумите, а след това им свиреха и пееха. Роджър се чувстваше донякъде виновен, задето не бе искрен със съпругите си относно посланието на песента, но успя да успокои съвестта си с това, че и те отначало не бяха показали с нищо, че владеят езика му. С песента просто разпространяваха знание, което те двете считаха за всеобщо достояние, така или иначе.
Всяка сутрин Аманвах и Сиквах продължаваха да го обучават в своя шарусахк, докато Енкидо ги наблюдаваше с каменно лице. Той приемаше това по-скоро за игра, но беше приятно. Лийша му беше разказала за смъртоносните удари по нервните центрове, които Иневера бе опитвала срещу нея, както и колко лесно беше успяла да прикове Лийша в задушаващ ключ. Нищо от това не присъстваше в уроците на съпругите му. Той се учеше лека-полека, но не достатъчно бързо, за да опитва някои от по-трудните стойки.
— Трябва да се научиш да вървиш, преди да танцуваш — каза Аманвах.
Колкото повече се отдалечаваха от красианската територия, толкова повече ускоряваха ход. Веднъж керванът им попадна под атака — бърз конен набег от десетина бандити с копия за хвърляне и къси лъкове, с който искаха да разсеят основната група, докато други десетина нападнаха каруците с припаси. Шарумите не се подлъгаха. Убиха четирима от бандитите и раниха още неколцина, преди останалите да избягат. Керванът продължи необезпокояван.
По-малко от седмица до Хралупата на Избавителя и вече се чувстваха почти у дома — особено след като Лийша се познаваше толкова добре с билкарките край родното си място. Някои бяха жени, с които бе общувала писмено от години, ала никога не ги беше срещала. В селцето Нортфорк имаше дори сълзи и прегръдки, но Роджър виждаше само едно — нарастващо напрежение. Селяните по тези места се чувстваха в по-голяма безопасност от шарумите и това ги одързостяваше.
Същата вечер в местната странноприемница, след като приключиха Песента на Новолунието, последваха само вежливи аплодисменти, а съдържателят се провикна:
— Хей, я свирни Битката при Хралупата!
Възклицанието беше последвано от одобрителен хор, нетърпеливи викове и тропане с крака.
Роджър потисна неприязнена гримаса. Преди два месеца не спираше да свири тази песен и я беше продал скъпо на Гилдията на жонгльорите.
Той погледна Аманвах.
— Моля те, изсвири я, ако желаеш, съпруже. Със Сиквах ще се върнем на масата си. За нас ще е чест да чуем песента за героизма на новото ни племе срещу Нощта.
Те плавно се изправиха. Роджър искаше да ги целуне, докато го подминаваха, но макар все повече да свикваха със северняшките порядки, интимностите пред чужди погледи бяха все още твърде много за всяка красианска жена, с изключение на дамаджата.
Новото ни племе. Роджър стисна зъби. Знаеха ли какво искат да чуят? Не беше достатъчно глупав да пее тази песен насред Дара на Еверам — това щеше да е почти богохулство.
Но вече не бяха в Дара на Еверам. Бяха в лактънски земи, обградени от тесианци, които заслужаваха да знаят, че братовчедите им на север стават все по-силни и имат свой собствен спасител. Роджър не вярваше, че Арлен Бейлс е Избавителя, както не вярваше, че това е и Ахман Джардир, но ако хората трябваше да се осланят на нечия сила в нощта, на нечия пътеводна светлина, той винаги би предпочел Защитения пред Шар’Дама Ка. Нямаше да прекара остатъка от живота си, като спестява този факт на съпругите си.
Сега бе не по-лош момент от всеки друг.
Той бавно започна. Докато навлизаше все повече в музиката, страховете и напрежението му се разсяха като демонска пепел на сутрешен ветрец. Когато написа песента, той се гордееше с нея повече отколкото с всичко друго свое, и когато сега пръстите му пробягваха по познатите ноти, откри, че още се гордее. Битката при Хралупата може би нямаше внушителната мощ на Песента на Новолунието, но с нея можеше да извезе защитно наметало край хората, през което ядроните да не могат да преминат, а и песента властваше и над сърцата. Вече я пееха надлъж и нашир и щеше да го надживее със столетия, щеше да пребъде като една от древните саги от стария свят.