— Така ли разбра за това в странноприемницата?
— Заговорничехте… — започна Аманвах.
— Я не ме храни с тия демонски лайна! — сопна се Роджър. — Прекарала си седмици над този подбрадник. Не е било заради мои дела по пътя, от самото начало си искала да ме шпионираш.
— Ти си ми съпруг — отвърна Аманвах. — Мой дълг е да те подкрепям и да те пазя от опасности, да ти помагам, когато имаш нужда.
— Непрестанните ти лъжи! — извика Роджър.
Шарумите се сковаха — да крещиш на дама’тинга, беше немислимо престъпление, но не помръднаха, все още стъписани от силата на Роджър. Дори Енкидо не се намеси и чакаше сигнал от господарката си.
— Толкова бързо ми цитираш Евджаха, когато ти изнася — продължи Роджър, — но там не се ли задължава човек да говори истината?
— Всъщност — каза Лийша — книгата заявява изрично, че клетвите и обещанията към чини са безсмислени, ако пречат на човек да служи на Еверам.
Аманвах я изгледа ядосано, но Лийша само се усмихна, предизвиквайки я да оспори.
— Ядрото ви взело — каза Роджър, грабна подбрадника от Лийша и понечи да го запокити на паважа.
— Не! — извикаха в хор и Лийша, и Аманвах и посегнаха нагоре към ръката му. Аманвах изгледа билкарката с любопитство.
— Видя каква сила ти дава това — каза му Лийша — Не я захвърляй само защото си ядосан.
— Господарката говори истината, съпруже — рече Аманвах. — Ще ми трябва повече от месец, за да направя второ, ако изобщо намеря толкова хубаво парче кост.
Роджър я изгледа студено.
— Когато ми предложи онази кутия, запитах се дали вътре няма златни окови. Явно почти съм познал. Няма да съм ти роб, Аманвах.
— Нима сме роби на огъня, защото може да ни опари? — попита Лийша — Вече знаеш какво още е вплетено в този предмет, Роджър, а аз мога да нарисувам защити за тишина върху някоя кутия. Когато искаш уединение, постави го там.
— А и да го запокитиш в камъните, няма да постигнеш нищо — добави Аманвах. — Магията подсилва метала и дървото. Ще откриеш, че е много трудно за унищожаване. Но никой друг не е достоен за силата му.
Роджър сякаш се смали. Изгледа тъжно предмета, натика го в джоба си и се обърна към странноприемницата.
— Лягам си.
Закрачи натам, без дори да се обърне, за да види дали някой го следва. Аманвах и Сиквах рипнаха подир него като палета, след тях и Енкидо.
Неколцина селяни бяха събрали смелост да пристъпят отвън, за да разгледат, все още удивени, труповете на чудовищата, но писъкът на един въздушен демон бързо ги принуди да се приберат. Лийша стори същото, макар защитите по собствената ѝ наметка да бяха достатъчни, за да я скрият от очите на който и да било демон.
Преди да влезе, погледна за последно към пътя на вестоносците, където и в този миг един от шарумите бързаше към Дара на Еверам.
Сама в стаята си, Лийша плака.
Не разбираше напълно принципа зад демонските зарове и тайната на предсказанията им, пазена грижливо от дама’тингите. Евджахът говореше за защита, която позволяваше това, но не я показваше, а Лийша не мислеше, че някога ще убеди една от Невестите на Еверам да ѝ даде да погледне заровете ѝ.
От това, което беше успяла да разбере все пак, заровете не предоставяха конкретна информация, само факти, които намекваха за един или друг развой на събитията. Аманвах по всяка вероятност не беше познала каква отрова е приготвила Лийша, а и антидотът точно на тази бе труден и бавен за неутрализиране. Предвид колко бързо потегли воинът, Лийша се съмняваше, че Аманвах е успяла да стори каквото и да било. След ден щеше да изнемощее, а след два щеше да е мъртъв.
Нямаше избор. Не знаеше как Ахман ще приеме новината, че тя възнамерява да подсили Хралупата, за да му даде отпор. Не можеше да крие това от него завинаги, но ѝ трябваше време. Време, за да предупреди лактънците и херцогиня Арейн. Време, за да напълни Хралупата с хора и да се подготви и за наближаващото Новолуние, и за Шарак Слънце. Но всичко това не облекчаваше чувството ѝ за вина и тя пропълзя под завивките и ги метна връз главата си.
За пръв път на Лийша ѝ се прииска никога да не беше тръгвала към Дара на Еверам. Нощи, щеше ѝ се никога да не бе напускала Хралупата, никога да не бе отивала в колибата на Бруна и никога да не бе научавала билкарското изкуство. От нея можеше да излезе прекрасен майстор на хартия, а щеше да зарадва и баща си.
Но колкото и да ѝ се искаше да прехвърли вината другиму, Лийша знаеше, че това бе твърде лесен изход.
— Защо трябва да се уча да тровя? — беше попитала Бруна преди всички онези години.