Лийша мръдна с очи към Гаред, ала той им беше обърнал гръб и още мъчеше гащите си. Майка ѝ я беше туширала и Лийша го знаеше.
— Хайде, идвай — каза тя и надигна края на наметката си, за да прислони Илона. Щеше да скрие и двете, докато се връщаха по шатрите си, където си им беше мястото.
Гаред най-после успя да се завърже и се обърна към тях, пламнал от вина.
— Отново ме разочарова, Гаред Кътър — каза Лийша. — Точно когато мислех, че си се променил.
Това като че ли го порази.
— Н’съм виновен аз!
— Че как ще си — подметна Илона, докато пристъпваше под наметката. — Госпожа Пейпър се възползва от теб, както си щеше, пък ти — безпомощен кат’ райзънско девойче пред шарум.
На следващата утрин Лийша бе подготвена за гаденето и успя да се справи, без да събуди ничие подозрение. До обяд вече се чувстваше добре.
Гаред дойде при нея, докато тя се разтъпкваше.
— Да с’ поговорим малко?
Лийша въздъхна.
— Не мисля, че имаш какво да кажеш, Гар.
Той кимна.
— Май ми се пада, а?
— Май? — попита Лийша. — Прави секс с майка ми!
— Че к’во? — премина в настъпление Гаред. — Отдавна развали обещанието ни и оттогаз не съм те занимавал. Нищо не ти дължа.
— Ами баща ми? Прибра те, когато изгоря домът ти! На него не му ли дължиш нещо? Или на собствения си тейко?
Гаред разпери ръце.
— Не знаеш к’во е Лийш. Като ме накара Бруна да разкажа на всички как съм излъгал за теб, никое момиче не щеше насаме с мен и за секунда. Даже като замина за Анжие, си останах популярен колкот’ шепа сърбитрън в задника.
— Не ги виня — отвърна Лийша.
Гаред понечи да се начумери, ала се сдържа.
— Може, може. Но ми беше самотно. От целия град само майка ти ми обръщаше внимание. Само за нея все едно бях нещо повече от няк’ъв плюнчо. — Въздъхна. — И от всяк’ви ъгли толкоз си приличахте… Можех да си затворя очите и да се правя, че…
— Ох! — провикна се Лийша. — Не ми трябва да знам, че си си мислел за мен, докато…
Гаденето се завърна, а в гърлото ѝ се надигна стомашна жлъчка.
— Ше прощаваш. Просто, такова, да съм честен. Не съм спрял да те искам.
Лийша изплю горчилката от устата си в краката му.
— Преди петнайсет години още можеше да ме имаш, само да си беше държал устата затворена.
— Да не мислиш, че не знам?! Всяка нощ се псувам. Затова все така беснеех. Обаче се питам дали Създателя не е искал така?
— Ъ? — изтърси глупаво Лийша.
— Целият свят щеше да е друг, ако си бяхме изпълнили обещанието. Можеше изобщо да не се хванеш с Бруна, да не ходиш да учиш в Свободните градове. Да не се върнеш с Избавителя.
— Защитения не е Избавителя, Гаред.
— Ти отде знаеш? — попита Гаред. — Отде си толкоз сигурна, че всичко знаеш? Може Създателя нарочно да не го е направил идеален. Може и нас ни изпитва. Може Избавителя просто да сочи пътя, а да трябва ние да го вървим.
Лийша го изгледа учудено.
— Ама, Гаред, откъде такива сложни мисли в тази дебела глава?
Гаред се навъси.
— И к’во, няк’ъв идиот съм за тебе, а? ’Що да ми обръщаш внимание с тоя твой голям мозък?
— Гаред, друго исках да…
— Да, бе, да — сряза я Гаред. — Много си смирена, ама само се правиш на такава за пред нас, малоумниците.
Обърна ѝ гръб и понечи да си върви.
Лийша се пресегна и го хвана за лакътя.
— Не си върви.
Гаред се отскубна, без дори да я погледне.
— Ясни сте ми вие. За жените Пейпър съм една дебела брадва и един дебел чеп. Толкоз.
Закрачи тежко към шатрата си и остави Лийша по-самотна и объркана от всякога.
Шестнайсета глава
Където кхафитите не пристъпват
333 г. СЗ, Лято
Иневера подръпна дебелия плат, който я задушаваше насред влажното лято на зелените земи. Всеки дъх в булото ѝ добавяше към парната баня в качулката ѝ. Косата ѝ се сплъстяваше от пот. От години не бе карана да носи дори робата и булото на дама’тинга, толкова бели, че и най-яркото слънце се отразяваше от тях, толкова фини, че кожата ѝ можеше да диша, сякаш бе гола. С изключение на тези няколко нейни разходки, никога не беше носила одеждите на дал’тинга и не можеше да си представи как другите жени ги търпят.
Тя си пое дъх. Това е само вятър. Всичко, което другите жени могат да понесат, можеш и ти.
Дегизировката беше необходима и си струваше всяко неудобство, защото ѝ позволяваше да се измъкне от двореца и необезпокоявана да се движи през Новия базар. Не се боеше за безопасността си — малцина биха посмели да я нападнат, а и повече биха се притекли на помощ, ако имаше нужда, — ала дамаджата не можеше да пътува без антураж и щеше да привлече зяпачи, както трохите привличаха птички. Това щеше да изложи на риск най-ценната ѝ тайна.