— Никога не си одобрявала алагай’шарак, когато рискуваше живота на Соли — каза Иневера. — И дъщерите си ли да рискуваме сега?
— Мразех алагай’шарак, когато беше безсмислено жертвоприношение заради едната чест на андраха. Но твоите безценни зарове са ти казали, че Ахман е Избавителя, изпратен от Еверам да ни поведе през Шарак Ка, нали така?
— Казаха, че може и да е той — напомни ѝ Иневера.
Манвах отново се втренчи в нея немигащо.
— Моли се наистина да е той, иначе си пропиляла последните двайсет и пет години от живота си. Но не казаха ли и че Шарак Ка иде във всеки случай? Алагаите убиват и жени, и мъже, дъще. Не си позволявай да те заслепи фактът, че идеята е дошла от севернячката. Идеята е добра. Помниш как Криша и грозните ѝ сестри по брак пребиха баща ти. Тези жени са родени да се бият. Позволи им. Ний да ме вземе, насърчи ги. Превърни северняшкия обичай в свой и ще откраднеш плода от дървото на тази господарка на Хралупата.
— Ще се надигне възмущение — каза Иневера.
Манвах кимна.
— Да, на всеослушание ще се чуят викове оттук-оттам, а насаме хората ще скърцат със зъби. Шепа идиоти с меки пишки ще нападнат някоя и друга жена. Но никой няма да си позволи да се възпротиви на Шар’Дама Ка и скоро всички ще го приемат. — Тя се подсмихна. — Както когато започна да се разголваш пред хората.
Иневера се престори на скандализирана, а Манвах ѝ смигна.
— Но жените в Красия те боготворят за това, макар да не смеят да го кажат на висок глас. Сега им позволи това и ще притежаваш сърцата им завинаги.
След като приключи срещата ѝ с Манвах, Иневера пое бързо обратно през пазара. Никога не искаше да си тръгва оттам. Всеки път раната се отваряше наново, защото знаеше, че може да минат месеци, преди да успее отново да посети майка си. Но вече твърде дълго се беше забавила и не искаше да слага начало на подозрения, които биха могли да доведат някого дотук. Манвах и Касаад знаеха неща, които дори Ахман не знаеше. Кева можеше да си спомни за родителите ѝ, но заровете бяха предрекли, че дамаджи’тингата на каджи никога нямаше да предаде Иневера.
Но след това, в обрат, толкова неочакван, че ѝ бе трудно да повярва, че заровете нямат пръст, Иневера го видя да крачи важно през пазара в познатата си роба без ръкави и нагръдник от черна стомана с разцъфтелия на нея златен изгрев.
Кашив.
Не изглеждаше по-различно, отколкото преди всички онези години, което говореше предостатъчно за воинските му достойнства. Лицето му имаше безвременния вид на Копията на Избавителя — тези воини така се зареждаха с магия всяка вечер, че всеки път се връщаха няколко години назад във времето към зенита си, макар очите и израженията им да оставаха като на по-възрастни мъже.
У по-старите воини, като Кавъл, този процес отнемаше по-дълго, но младите започваха рано и оставаха много по-дълго в разцвета на силите си. Кашив беше почти на петдесет, но не изглеждаше на повече от трийсет.
На крачка зад него от двете му страни вървяха други двама шаруми — и двамата с млади и красиви тела и опита на възрастта в погледите. Иневера позна и двамата и за миг почти очакваше да види Соли сред тях.
От години не се беше сещала за Кашив. Дама Баден беше силен глас в двора на Избавителя, но Иневера не беше виждала любимия му кай’шарум, откакто я бе проклел, задето пожали живота на Касаад. Дали ѝ беше простил?
Тя се вцепени. Иневера беше често срещано име и не знаеше дали Кашив бе разбрал, че именно сестрата на мъртвия му любовник сега е дамаджа. Но ако я видеше тук…
Дама Баден не бе мъж, пред когото неволно да разкрие къде се намира тъщата на Избавителя. Баден не беше толкова глупав, че да я заплаши открито, но Иневера не можеше да си позволи подобна слабост.
Ще трябва да го убия, осъзна тя. Бързо, преди да каже на други…
Тя се приготви, ала Кашив и другите просто я подминаха, без да ѝ обърнат никакво внимание. Един от воините каза нещо и Кашив се засмя. Свърнаха зад един ъгъл.
Разбира се, че няма да те познаят, идиотке. Цялата си в черно.
Иневера чакаше Ахман в покоите му. Носеше копринените си одежди за танца по възглавниците, както и подходящи бижута, включително нова гривна с монети от бяло злато. Там беше копирала защитите от короната на Ахман, които го предпазваха от мисловни демони, в добавка към символите, които ѝ позволяваха да вижда защити и усилваха сетивата ѝ. Магията се стелеше и усукваше като завихрена прах, подета от вятъра — многобройните защити из стаята я привличаха ту насам, ту натам.