Евнусите стражи отвориха големите стъклени врати. За Иневера не бяха нищо повече от мебели — подмина ги и потръпна от удоволствие, когато топлите повеи и слънцето докоснаха кожата ѝ. Двамата зад нея, както и телохранителите на всички съпруги на Ахман бяха скопени до корен и никога не биха се загледали в голото ѝ тяло.
Иневера се облегна на мраморните перила и обзря Дара на Еверам, известен някога като Райзън. Докато обхождаше с поглед земите под себе си, потръпна отново — този път от навярно същото собственическо чувство, което Ахман изпитваше към нея.
Дворецът на Ахман тук бе… мижав. Предишният му господар, херцог Едон от крепостта Райзън, бе слаб владетел и идеше от дълъг род подобни нему. Обградени с огромни естествени богатства, не успяваха да изцедят почти нищичко от поданиците си. При всичко това край себе си Едон е можел да си съгради такъв палат, че всички андрахи от началото на историята досега да въздишат по него. Вместо това седалището му се издигаше на не повече от четири етажа и се ширеше само на две крила, с рехави, слаби стени. Иневера познаваше десетина дамати с по-хубави дворци в Красия. Не подхождаше по нищо на Шар’Дама Ка, макар и да предлагаше повече удобства от шатрите, в които прекосиха пустинята.
Най-добрите ѝ занаятчии вече чертаеха планове да сринат това „имение“ и на негово място да издигнат палат, чиито островърхи купи да докосват самите Устои, а Подземният дворец щеше да се спусне толкова ниско в недрата на Ала, че и Майката на всички демони да се разтрепери в бездната си.
Но макар родът на Едон да бе слаб, не всички бяха пълни глупаци. Хълмът, където бяха вдигнали двореца си, предлагаше несравнима гледка. Дара на Еверам се простираше навсякъде край Иневера, цъфтеше чак до хоризонта, подхранван от богатата почва и гъста плетеница реки и потоци. Разделени от широките пръстени пътища, равномерни отрязъци от ниви къдреха корони и вълнуваха стъбла надалеч като спици на огромно колело — тук царевично поле, там овошки. Насред плодородните земи — стотици крепостни селца, разпределени лесно между племената в глада им за плячка след тежкия преход през пустинята.
Зеленоземците надвишаваха по брой красианците многократно, ала не бяха воини. С помощта на предсказанията на Иневера и шарумите на Ахман бяха превзели херцогството, така както котка лови мишки. Изобилието на чините беше разрушило волята им.
Добре прилягаше на Ахман да изгради новата си столица именно тук, ала народът ѝ не можеше да си позволи да тлъстее в нея. Беше хвърлила заровете, докато кръвта по копията на воините още съхнеше, и узна, че същата съдба като чините очаква и тях, ако не продължат завоеванията си навътре в зелените земи. Пустинята ги бе закалила, а това щеше да бъде крайно необходимо за идните войни.
Колкото и да не ѝ се щеше да го признае, имаше полза от плана на кхафита да ударят Лактън преди зимата.
Иневера се върна в покоите си и даде знак на слугите да ѝ донесат гореща вода и ароматни масла. Облякоха я в прозрачна червена коприна. Другите жени може би биха се чувствали изложени на показ с подобни одежди извън покоите си, ала дамаджата нямаше защо да се бои от това.
Безшумно се спусна по стълбището, което робите ѝ бяха издълбали в скалата, надолу към огромна естествена пещера. Евнуси телохранители ту се появяваха, ту се скриваха пред и зад нея, ала и без тях тя се чувстваше в безопасност в сърцето на силата си. Без заровете не можеше да предугади никакви опасности, ала ако в този миг пред нея изскочеше луд нападател или дори алагай, и тя имаше с какво да се отбрани.
Накрая стигна до масивната каменна врата и пазачите пред нея се отдръпнаха вляво и вдясно, а тя извади единствения ключ от торбичката си. Самото приспособление бе безполезно и прищрака, без да отключи нищо, ала когато Иневера доближи китки до ключалката, обкованите със злато хора на гривната ѝ се затоплиха, а костите във вратата откликнаха и магията издърпа тежките резета.
Макар и да тежеше тонове, вратата безшумно се открехна навътре, когато Иневера я побутна леко, а после също толкова фино се затвори зад нея.
Вътре Иневера заскита по коридори, недокосвани никога от светлика на Еверам. Не носеше лампа в непрогледния мрак, ала върволицата от малки защитени жълтици край главата ѝ се затопли, подобно на гривните преди малко, и магията край нея се откри пред сетивата ѝ. Мощта на бездната жужеше глухо в стените и се носеше като дим във въздуха, докато Иневера крачеше като в бял ден.