— Голяма чест ми оказвате, дама’тинга — рече пар’чинът, когато тя се приведе, за да напълни чашката му. Красианският му беше съвършен, а маниерите — безупречни. Усмихваше се без никакви преструвки. Или беше изкусен крадец, а всяко негово изражение — чист артистизъм, или не съзнаваше какво правеха хората ѝ с иманярите.
— Честта е изцяло наша, пар’чин — каза тя. — Ти си единственият северняк, изправял някога копието си редом до нашите.
И само ти си посмял да ни гледаш в очите, докато се опитваш да откраднеш от нас, добави тя наум.
Върна поглед към копието. Копнееше да го разгледа по-отблизо, но дама’тингите изрично нямаха право да докосват оръжия. Що за ирония — това оръжие несъмнено бе направено от дама’тинга.
Нямаше никакво съмнение, че това е истински древен артефакт с ядро от демонска кост. Независимо от произхода си това копие щеше да уязвява алагаи както никое друго оръжие от хилядолетия насам. По времето на Шар’Дама Ка подобни оръжия са били много, носени от синовете и помощниците на Каджи. Беше ли това едно от тях, или наистина бе Копието на самия Каджи, създадено от свещен метал от самата дамаджа? Имаше само един начин да се увери.
Тя помръдна леко китка и бялата коприна на ръкава ѝ се закачи за върха на копието. Когато Иневера се изправи, надигна се и копието разкъса плата.
Иневера ахна и се престори, че се препъва, като разля чая. Край ниската маса приклекналите шаруми извърнаха глави, за да не видят смущението ѝ, ала пар’чинът реагира бързо, хвана чайника с една ръка и с другата ѝ помогна да се закрепи на крака.
— Благодаря ти, пар’чин. — Иневера погледна към копието на пода, което се беше завъртяло на обратно, и видя това, което се надяваше да види. По цялата му дължина имаше тънък, почти недоловим шев. Без защитеното си зрение можеше и изобщо да не го види.
Този шев беше мястото, където дамаджата бе увила тънкия пласт свещен метал около ядрото.
Пар’чинът беше донесъл Копието на Каджи.
— Тази вечер ще е то — рече Иневера, докато сновеше възбудено из стаята. Знаеше, че пар’чинът ще открие нещо могъщо, ала това бе отвъд най-смелите ѝ блянове. — Отдавна го предрекох. Убий го и му отнеми копието. Вдигне ли се слънцето, ще се провъзгласиш за Шар’Дама Ка, а след месец ще владееш цяла Красия.
Вече кроеше възхода му. Андрахът щеше да се опита да го възпре, да го убие, ала шарумите вече бяха по-верни на Джардир. Ако воините видеха, че Ахман убива алагаи в Лабиринта, щяха да се влеят в редиците му като ято гълъби, начело с тези от рода му.
— Не — отвърна Ахман.
Сякаш го изрече на чужд език. Иневера осмисли думата едва след няколко секунди.
— Креваките и шарахите веднага ще застанат зад теб, но каджи и маджах ще се ти се възпротив… А? — Тя се обърна към него. — Но, предсказанието…
— Предсказанието да върви в Ядрото. Няма да убия приятеля си, каквото и да ти говорят демонските кости. Няма да го ограбя. Аз съм Шарум Ка, не презрян крадец.
У Иневера избухна гняв, какъвто и самоконтролът ѝ не можеше да отрази. Зашлеви го и плесницата проехтя из каменните стени.
— Презрян глупец, това си ти! Това е кръстопътят ти. Сега може би се превръща в ще. До утре сутрин един от двама ви ще е Избавителя. Ти решаваш дали да е един Шарум Ка от Пустинно копие, или чин иманяр от Севера.
— Дотегнали са ми предсказанията и кръстопътищата ти — отвърна Ахман, — твоите и на всички дама’тинги! Догадки, с които да се разпореждате с мъжете. Няма да предам приятеля си, пък каквото щеш се преструвай, че виждаш в онези изписани демонски курешки!
Иневера виждаше как целият ѝ двайсетгодишен градеж се срива върху главата ѝ. Нима бе стигнала тъй далеч само за да се провали, защото това мъжле пред нея нямаше смелостта да убие осквернителя на гроба на Каджи? Изпищя и отново му посегна, но Ахман я сграбчи за китката и я вдигна високо. Тя се задърпа, ала нямаше шанс.
— Не ме принуждавай да те нараня — предупреди я той.
И смееше да я заплашва? Това я принуди да се опомни. Цял живот се бе учила от самия Енкидо — знаеше, че силата се отнемаше и с докосване. Усука се и заби два пръста в средоточието на рамото му. Ръката му падна до хълбока му и тя плавно се отдръпна, като приглади робите си и си възстанови центъра.