— Все смяташ дама’тингите за беззащитни, съпруже, макар че кой, ако не ти, би трябвало да знаеш истината?
Пое изтръпналата му ръка, изпъна я и натисна с палец още една енергийна точка на рамото му, за да му възстанови силата.
— Не си крадец, ако просто си връщаш, каквото ти принадлежи по право.
— По право ли?
— Кой е крадецът? — попита Иневера. — Чинът, ограбил гроба на Каджи, или ти, негов кръвен наследник, който си връща ограбеното?
— Не знаем дали държи Копието на Каджи.
Иневера скръсти ръце.
— Ти знаеш. Още откакто си го зърнал за пръв път, както и знаеш, че този ден ще настъпи. Никога не съм крила съдбата на чина от теб. Нито твоята.
Ахман не отвърна — Иневера започваше да надделява. Докосна дланта му.
— Ако предпочиташ, ще сложа нещо в чая му. Ще издъхне бързо.
— Не! — Ахман гневно се отскубна от нея. — Все най-недостойния път ще избереш! Пар’чинът не е кхафит, та да го умориш като псе! Заслужава воинска смърт.
Мой е, помисли си Иневера.
— Дари го с воинска смърт тогава. Сега, преди да започне алагай’шаракът и да се разкрие мощта на копието.
Ахман обаче поклати глава и Иневера разбра, че не може да го наставлява точно в това.
— Ако ще го правя, ще го направя в Лабиринта.
На следващата сутрин Ахман се завърна в Двореца на Шарум Ка, грейнал от слава, вдигнал високо Копието на Каджи. Шарумите крещяха екзалтирано, а даматите само наблюдаваха — някои вцепенени от верски фанатизъм, други от ужас. Светът предстоеше да се промени из корен и всеки с капка мозък го съзнаваше.
Ала макар Ахман иначе да приличаше докрай на Шар’Дама Ка, погледът му блуждаеше скръбно. Моментално край него се стълпиха помощници и блюдолизци, но Иневера осъзна, че трябва да разговаря с него незабавно и насаме. С бърз жест изпрати напред малките си сестри. Никой не смееше да се изпречи на пътя на дама’тинга и единайсетте дживах сен на Ахман го обградиха зад непробиваема преграда и го поведоха към уединена стая, където двамата с Иневера да говорят на спокойствие.
— Какво се случи? — попита тя. — Пар’чинът…
— Няма го — прекъсна я Ахман. — Улучих го с копието между очите и го оставих навръх дюна, далеч оттатък градските стени.
— Слава на Еверам — въздъхна Иневера и отпусна мускули, които досега дори не съзнаваше, че са се сковали от напрежение. Дори заровете не можеха да предскажат със сигурност ще успее ли съпругът ѝ да убие приятеля си.
А си беше коварно убийство въпреки захаросаните думи, с които се опита да отслаби горчилката от предателството. Зеленоземецът беше безбожник и иманяр, но и не бе отраснал в лоното на Еверам — самата Иневера би ограбила гроба на Каджи, ако знаеше къде е и какво съдържа. Вече беше посъветвала Ахман да се върне там колкото е възможно по-бързо.
Пресегна се към него и сложи длан на рамото му.
— Съжалявам за загубата ти, съпруже. Той имаше чест.
Ахман рязко се отдръпна.
— Какво пък знаеш ти за честта?
Рязко се отдалечи от нея и влезе в малкия параклис на Еверам, където се молеше насаме. Иневера не понечи да го последва, ала завъртя обецата си и вдиша пресекливо, когато го чу да ридае.
Ахман ли беше Избавителя? Щом Избавителя се създаваше, а не се раждаше, тя можеше ли някога да е сигурна, че е успяла — трябваше ли да го види как сразява алагай’тинг Ка, Майката на всички демони?
Иневера несъмнено му бе спечелила много преимущества, но той най-много от всички ги заслужаваше. Бе се справил блестящо с всяко житейско изпитание досега и макар да си бе присвоил копието със сила, самата възможност беше дошла от провидението. Всеки друг би пронизал зеленоземеца, без да се замисли, но въпреки цялата си власт и сан Ахман оплакваше предателството си.
Щеше ли изобщо да се възползва от възможността, ако не му беше повелила? Ако не се бе срещнала с него? Ако без нея се бе превърнал в силното, неуко и расистко животно, в което би го превърнал Каджи’шараджът, щеше ли изобщо да се сприятели с пар’чина? Имаше ли някаква божествена искрица у Ахман, която би го издигнала до върха във всеки случай?
Иневера нямаше представа.
— Днес — рече Ахман, докато Иневера му помагаше да навлече бронираните си одежди.
Почти половин година беше изминала, откакто се бе сдобил с копието, и предстоеше последният щурм за двореца на андраха. Можеше да го е превзел, ако отпърво бе предпочел да пролее дъжд от кръв, ала Ахман се задоволи да изчака и да позволи на все повече и повече от воините от другата страна да дойдат при него.