— Избавителю… — започна Ашан.
Ахман махна леко с копието и го прекъсна.
— Повелих, Ашан.
Иневера се надигна, докато дамаджият отстъпваше смирено назад. Плесна с ръце и ги потри, докато оглеждаше трите момичета, все още тъй млади и подходящи за какво ли не. Всъщност нямаше представа как точно ще се възползва от новооткрилата се възможност, но често и така се случваше.
Засей каквито семена са в ръцете ти, пишеше в Евджах’тингата. Не се знае какво ще покълне от тях.
Иневера изпроводи момичетата от залата през личния си изход. На прага оттатък залата се намираха Кева и Енкидо, които бяха чули всичко.
— Момичетата ще се учат на писмо, четмо, песни и танци по възглавниците по четири часа на ден — рече Иневера на Кева. — През останалите двайсет принадлежат на Енкидо.
Ашия сподави дъх, а Шанвах я стисна за ръката и се долепи уплашено до нея. Сиквах се разплака.
Иневера ги пренебрегна и се обърна към евнуха.
— Направи ги достойни за себе си.
Осемнайсета глава
Напрегната среща
333 г. СЗ, Лято
Лийша усети как стомахът ѝ се бунтува, докато в полезрението ѝ вече се подаваха познатите покрайнини на Хралупата. Хубаво беше да си е отново у дома. Селцата на бежанците, всяко разположено върху своя собствена голяма защита, се сливаха с невероятна скорост.
Някой извика и керванът рязко спря. Лийша показа главата си през прозореца и видя отряд Дървени войници по ръбовете на една от големите защити. Петдесет от тях препречваха пътя, яхнали големите си жребци, а лакираната им броня лъщеше на слънцето. Храсталаците край пътя прошумоляха — стрелци в леки кожени брони, опънати лъкове и по две допълнителни стрели в ръка.
Зад тях бяха подредени дървари, някои с копия, но някои носеха и обичайните си инструменти. Неколцина от тях Лийша успя да разпознае. Повечето — не.
— Какво значи това? — провикна се Кавъл. Идиотът посягаше към копието си. Тя рязко блъсна вратата си навън и в бързината да се измъкне от фургона си се препъна и падна на земята. Веднага стисна корема си уплашена, но скръцна със зъби и се надигна.
— Господарке Лийша! — извика Уонда и скочи от коня си.
Лийша си върна равновесието, преди момичето да стигне до нея. Махна с ръка. Както можеше да се очаква, красианците вече бяха приготвили копията, а стрелците изглеждаха готови да ги покосят, без да питат.
— Свалете оръжията! — нареди тя силно. Гласът ѝ нямаше магията на хора, за да се носи надлъж и нашир, ала въпреки това бе силен и ясен — още нещо, наследено от майка ѝ.
Всички обърнаха очи към нея. Никой не понечи да се разоръжи.
— Коя си ти, та да нареждаш на войниците на граф Тамос? — попита един от конниците. Жребецът му беше едър и як, а не фин бегач като повечето анжиерски животни край него, а наметалото му беше привързано със златна верига. На шлема му се виждаше капитанско перо.
— Аз съм господарката Лийша Пейпър, билкарка на Хралупата на Избавителя — каза Лийша, — и ще се радвам да не ми се наложи да шия раните на превъзбудени мъже с нервни пръсти на тетивата.
— Хралупата на дърваря — поправи я капитанът. — И си закъсняла. Пясъчният ви вестоносец пристигна преди повече от седмица и не каза нищо за това, че ще докарате половината красианска армия със себе си.
Кавъл се подсмихна.
— Ако и една стотна от армията на Избавителя вървеше по този път, грохотът от стъпките ни щеше да те събори от коня, момченце.
Капитанът се озъби, а Лийша забърза напред по пътя, за да застане между тях.
— Сдържай се, Кавъл, не искам да позориш завръщането ми.
Гаред и Уонда застанаха от двете ѝ страни — Уонда пеша, а Гаред се извисяваше над всички останали на тежкия си товарен кон. Дървените войници си зашепнаха, когато го видяха. Репутацията на Гаред го предхождаше. И за това майка ѝ беше права. На Лийша ѝ се щеше да може да си избие от главата гледката на тях двамата, залепнали един за друг като сношаващи се кучета.
— К’ъв си ти, бе, Ядрото да те вземе? — изръмжа Гаред на капитана. — К’во сте ме засочили с тия копия върху земята, дето аз и хората ми сме кървели на нея, а? Сваляйте ги, преди да ви ги втъкна отзад.
Капитанът се усмихна.
— Не си в позиция да заплашваш, Кътър. Вече не ти командваш тук.
— Верно? — Гаред свирна с два пръста. Дърварите зад войниците на графа се разделиха на две и ги обградиха. Водеха ги Дъг и Мерем Касапите, а Лийша разпозна и други хора сред тези в първите редици. Йон Сивия, сина му и внуците му, всички наглед почти на една възраст. Сам Триона, Анди Кътър, Том Клина и синовете му. Евин Кътър и огромната му хрътка.