Ърни се усмихна.
— За да не се наранят любопитните момиченца, които се мотаят край химикалите ми.
— От петнайсет години се мотая край още по-опасни химикали.
— Така е — съгласи се Ърни. — Но досега не си ме питала. — Той вдигна пръст. — Ще научиш тайните ми, когато аз реша, млада госпожице, и нито миг по-късно. Ще внимаваш в приказките, ако искаш да разбереш къде съм заровил златото.
— Не блъфира — измърмори Илона. — От трийсет години съм с него и аз още нямам представа.
Капитан Гамон стигна до тях.
— Графът чака — рече нетърпеливо. — Защо се бавите?
С крепостта на графа зад гърба си и стрелците по стените ѝ той сякаш си бе повъзвърнал надменността от пътя.
— Ще изпратя родителите си у дома — каза Лийша. — Останалите от кервана може да си поотпочинат.
— Добре дошли са в кулата на графа — каза Гамон. — Приготвени са стаи. Вътре ще са в по-голяма безопасност.
— От кого? — попита Лийша.
— Мнозина от поданиците на Негова Светлост идват от юг и помнят какво са сторили тези хора с домовете им — напомни ѝ Гамон.
— Това ми е ясно, но тези хора са гости, а не затворници.
Тя се обърна към Гаред и останалите дървари зад себе си.
— Мисля, че дърварите ще успеят да запазят мира с групичка невъоръжени красианци, не мислите ли?
— Не го мисли, мойто момиче — каза Йон Сивия и тупна с дръжката на секирата по дланта си. — Който има достатъчно трески в мозъка да прави проблеми, ше му се стъжни.
Беше почти зловещо да слуша гласа на стареца от тялото на мъж в разцвета на силите си. Открай време следеше бавното младеене на Йон, но рязката разлика след месеците раздяла бе стряскаща. Повечето сиви косми, на които се дължеше прякорът му, вече ги нямаше — изглеждаше по-скоро на четирийсет, отколкото на седемдесет.
— Да — каза Дъг. — Ще се погрижим.
Гамон поклати глава.
— Вие също сте призован, заедно със съпругата си, както и капитан Кътър, свирачът Роджър и госпожица Кътър. — Той посочи Уонда.
— И мен ли? — попита тя. — За к’во му трябвам на графа?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна подигравателно Гамон.
Анжиерците даваха на жените си повече права, отколкото красианците на своите, но не много повече. Не одобряваха жените да се месят нито в политиката, нито във войната. Лийша отвори уста за язвителен отговор, но Гаред я изпревари.
— Внимавай как говориш — изръмжа той. — Утрепала е повече ядрони, отколкото ти и цялата ти банда мъници.
Веждите на Гамон се сключиха страшно. До кулата на графа Дървените войници бяха мнозина, ала всеки миг пристигаха все повече дървари. Гамон сви устни и не отвърна.
Гаред изсумтя и се обърна към Йон.
— Наглеждай кервана, докат’ сме вътре. Никой да не ги закача, никой обаче и да не излиза. Онези в черно ги гледайте особено изкъсо.
Йон кимна.
— Добре, момче. Не го мисли.
Миг по-късно се показа Роджър. По красиански маниер Аманвах го следваше на крачка отзад, след това Кавъл, Колив и Енкидо, а зад тях — Шаманвах.
— Къде е Сиквах? — попита Лийша. — Добре ли е?
Аманвах поклати глава и цъкна с език.
— Правиш се, че разбираш обичаите ни, господарке Пейпър, но явно не ги разбираш достатъчно, ако смяташ, че един мъж трябва да води своята дживах сен на подобни посещения.
Тонът на Аманвах беше арогантен както винаги, но Лийша долавяше гнева ѝ. Поклони се.
— Не исках да ви обидя.
Аманвах не отвърна.
— Негова Светлост не ви е повикал — каза ѝ капитан Гамон. — С диваците си може да чакате на двора.
Аманвах рязко завъртя глава към него, самообладанието ѝ на дама’тинга се наруши. Кавъл и Енкидо също се напрегнаха, ала тя им махна с ръка.
— Баща ми е Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи. Той е Шар’Дама Ка, Избавителя, който ще обедини човечеството. Би се оскърбил горчиво, ако някакъв дребен благородник ме остави да го чакам.
— Не ме интересува, ако ще баща ви да е самият Създател — отсече Гамон. — Ще чакате, докато ви повикат.
Тънките вежди на Аманвах сякаш се сплетоха една с друга, но тя не продума.
Лийша усети как ситуацията се влошава с всяка изминала секунда и се обърна към Евин, който разсеяно галеше огромната си хрътка, чийто гръб стигаше почти до главата му. Като дете Лийша не харесваше Евин — беше жесток, егоистичен и никога не можеше да се разчита на него, — но както с много други неща, Защитения го беше променил.
— Евин, би ли изпратил нашите до вкъщи?
Евин кимна и скочи на мястото на коларя. Сянка застана до фургона, а конете затропаха с копита и задърпаха сбруите си, зацвилиха от страх.