— Омаловажава я с думите си. Смуче от честта на баща ти с езическите си приказки и се спотайва, чака удобен момент да нападне.
Лицето на Аманвах бе неразгадаемо.
— Ти нападна пръв, Кавъл. Баща ми често говореше за пар’чина и винаги го наричаше доблестен мъж.
— Помъти доблестта си с отрова, когато предаде баща ти в Лабиринта — рече Кавъл.
Арлен пристъпи напред, мускулите на челюстта му заиграха.
— За Лабиринта ли искаш да говорим, Кавъл? Да разкажа ли на всички тук какво се случи онази нощ, та да преценят те кой е помътил доблестта си?
Офицерът не отвърна, с Колив се спогледаха. Аманвах се взираше в него.
— Е, строеви?
Кавъл се прокашля.
— Не ни е разрешено да говорим за това. Произнесохме клетва пред Шар’Дама Ка. Трябва да се осланяш на преценката ни, дама’тинга.
— Трябвало? — попита Аманвах, тихо, ала с глас като отровно острие. — Дал’шаруми, тъй самонадеян ли сте, та да казвате на една Невяста на Еверам какво трябва да прави и какво — не?
Двамата се сковаха, но останаха готови да се впуснат в атака.
— Моля те, пар’чин — подкани го Аманвах. — Разкажи ни за нощта, за която говориш.
Арлен поклати глава.
— Трябва ти да знаеш? Попитай Копията на Избавителя. Попитай баща си. Ако никой от тях не ти каже, запитай се защо.
Аманвах примижа и се обърна към Кавъл.
— Приберете оръжията и при мен. Няма повече да посягате на този мъж без благословията ми, а засега бъдете сигурни, няма да я получите. — Мъжете все така се колебаеха, ала тя добави: — няма да повтарям.
Прозвуча така категорично, че дори опитните воини склониха глави, прибраха оръжията и се преместиха от двете ѝ страни.
— Изглежда, с новите си съседи няма да скучаете, госпожице Пейпър — рече Тамос, а Лийша не можеше да не се примири със самодоволството в тона му.
Арлен застана до Лийша и сниши глас.
— Радвам се да те видя невредима.
— И аз теб — отвърна му тя.
— Ще трябва да говорим. След смрачаване, довечера. Само ние четиримата в колибката ти.
— Кои четирима? — попита Лийша, преди да се усети. Съвещанията с Арлен не бяха нищо ново, но винаги досега бяха трима — тя, Арлен и Роджър.
Въпросът беше безсмислен, разбира се.
— Рена и аз сме си обещани, Лийш. Където ходя аз, ходи и тя.
Лийша с изненада усети, че от думите му я боли, макар да ги очакваше.
— Роджър и Аманвах са женени — отбеляза Лийша. — Но няма да позволиш на съпругата да присъства?
Арлен сви рамене.
— Къщата си е твоя, Лийша. Кани, когото щеш, но ако искаш цялата история, ще сме само четиримата.
Лийша посочи Рена с брадичка. Младата жена улови погледа ѝ и го върна с пламнали очи.
— Не ме ли умоляваше да не се мацам?
Арлен въздъхна.
— Не за пръв път бъркам, Лийша Пейпър. Сигурно няма да е и за последно.
— Колко остава до палата ти, съпруже? — попита Аманвах, докато фургонът им се тътреше по пътя към Хралупата на Избавителя.
— Палат ли?
Аманвах се поклони.
— Прости ми, съпруже, забравих, че в Севера нямате палати. Значи… имението ти?
— Ами… — каза Роджър. — И такова си нямам. Живея у Смит.
— Не познавам тази дума — рече Аманвах. — Какво е „смих“?
— Смит — каза Роджър. — Човек е. Притежава хана.
— И живееш в този… хан и по Новолуние, и по Пълнолуние? — Аманвах не можеше да повярва на ушите си.
— Че какво? — попита Роджър. — Сменят ми постелята веднъж седмично и не ми се налага да готвя.
— Недопустимо — каза Аманвах.
— Е, ще трябва да го допуснеш — сопна се Роджър, — защото само това имам! Казах на баща ти, че нямам пари, бях искрен. Не стига, че се изпокара с графа, но сега ми препикаваш и начина на живот?
Аманвах се поклони.
— Прости ми, съпруже. Не исках да те оскърбя. Просто исках да кажа, че човек, толкова щедро надарен от Еверам, би трябвало да живее в дом, достоен за дара му.
Роджър се усмихна. Не можеше да спори с това.
Докато стигнат до хана, пред входа се бе събрал половината град, но Роджър не им обърна много внимание. Искаше да установи съпругите си възможно най-бързо, за да се срещне със Защитения след залез-слънце и да разбере какво става, Ядрото го взело.
— Ще ни трябват още няколко стаи — каза той на Смит.
Сиквах го хвана за ръката и го дръпна нежно към себе си.
— Моля те, съпруже. Подобни разговори са под достойнството ти. Позволи ми… — Пристъпи пред него и започна да се пазари със Смит, както го правеше Шаманвах на пътя. Отпърво Смит се стъписа, след това, аха-аха, да се развика, но все пак отстъпи. Накрая Сиквах отброи няколко златни монети в ръката му и Смит се обърна към един от синовете си. Пазаренето сякаш беше в кръвта на красианците.