Това ли е искал? — запита се тя. Жена, която може да удуши демон с голи ръце?
Ако бе така, вината не беше у Рена. Не беше честно да я вини.
— Не знаем дали е луда… Не и толкова, колкото е той, Роджър.
Роджър се засмя.
— Съжалявам, че аз съм вестоносецът, Лийша, но Арлен е абсолютно ненормален. Дължа му живота си и никога няма да забравя това, но човекът непрестанно завива наляво там, където нормалните хора завиват надясно.
— Затова е толкова могъщ — рече Лийша. — А и същото може да се каже и за теб.
Роджър вдигна рамене.
— Аз не съм срещал и нормален жонгльор. — Отново си сръбна. — Каза, че са се обещали един на друг. Дали наистина го мисли?
— Това не е наша работа, Роджър — отвърна Лийша.
— Демонски тор! Работа на целия свят е и най-вече — твоя.
— И защо така? — попита Лийша нетърпеливо. — Направихме го за пет минути преди година и оттогава не сме говорили по темата.
— Бързо стреля, а? — попита Роджър. — Това никога не го пише в геройските саги.
— Бяхме… прекъснати — рече Лийша и си спомни горския демон, който ги изтръгна от любовния възел. Никога преди не беше мразила ядрон толкова силно, колкото в онзи миг. — Но все така не е моя работа къде си го е пъхал оттогава.
— Знаеше ли, че са отседнали при Смит? — попита Роджър. — Малко по-надолу по коридора от нас. Ще трябва да ги слушам всяка нощ. Дъщерята на Смит, Мели, казва, че карат стените да се тресат, след като се върнат от лов на демони.
Лийша така стисна чашката си, че тя се разклати. Роджър я посочи с лъка на цигулката.
— Виждаш ли се? Ей затова е твоя работа.
— Не остава много — рече Арлен.
Бяха изминали може би около километър и половина от ръба на голямата защита на Хралупата, за да стигнат до колибата на билкарката. Имаше и защитен път, ала Арлен ги поведе напряко през дърветата. Рена забеляза нещо познато.
— Много близо е до старото ти скривалище.
— Трябваше да я наглеждам — каза Арлен. — Много е умна, но понякога това ѝ носи неприятности.
Рена отново си спомни за Лийша Пейпър в тронната зала на графа: за пореден път през последните няколко часа. Жената достатъчно я бе смущавала и преди да я види — смела, умна и богата, всички в Хралупата я боготворяха, — но разбира се, Арлен бе пропуснал да спомене, че е красива като изгрева и невинна и нежна на вид, от тези, дето мъжете най-много си падаха по тях.
— Стоял си наблизо, за да може Защитения да изтърчи и да я спаси кат’ герой в някоя кръчмарска история, нали?
Арлен спря и въздъхна. След това се обърна и я погледна.
— Дай да се разберем, Рен. Разкажи ми всяка подробност от това как си пърхала с клепки по Коуби Фишър, а аз ще ти разкажа същото за мен и Лийша Пейпър.
Рена усети как гневът ѝ се разгаря и магията наоколо се стече към нея, а емоцията ѝ я подхранваше все повече. Чувствата се виждаха в магическата аура на хората нощем. Яростта ѝ навярно се струваше на Арлен като прескачаща по контурите на тялото ѝ светкавица, но въпреки това той само я изгледа спокойно. Не отстъпи, ала и не продължи да я дразни, така че не ѝ оставаше нищо, освен да кипи сподавено.
Беше прав. Беше правила разни неща с Коуби Фишър — имаше чувства към него, — които нямаха нищо общо с Арлен и той нямаше нужда да знае за тях. Не беше негова работа.
Но как така не можеше да приеме същото и за него? Беше оставил Лийша в Хралупата месеци наред, за да бъде с Рена, беше ѝ се обещал. Какво значение имаше какво е чувствал някога, какво са правили?
Но ето че имаше.
— Коуби Фишър е мъртъв — каза тя. — Лийша Пейпър ни кани на чай.
Арлен въздъхна отново.
— И какво искаш да направя, Рен?
Тя вдиша дълбоко в ритъма, в който я беше научил Арлен, като прегърна гнева си, както прегръщаше болката си. Обляна от емоцията, тя ненадейно пристъпи назад мислено и я остави да отмине.
— Не съм справедлива — каза тя накрая. — Не ти е лесно.
Арлен се засмя.
— Честна дума. И на мен не ми харесва донемайкъде, Рен. Просто… не удряй никого, ако не те удари пръв, става ли?
Рена се позасмя.
— Добре, това ти го обещавам. Ама само това.
— Става — отвърна Арлен и поеха по друг път с големи квадрати от прясно излят крит. В камъка бяха изписани мощни защити, възпираха всякакви ядрони край пътя, сияеха меко и извличаха издигащата се от Ядрото магия.
Колкото повече наближаваха, толкова по-сложни ставаха защитите. Пътят свърши при входа на огромна градина, по-голяма от цялата нива на Харл, но не се виждаше нищо за ядене, което Рена да може да разпознае. Само плевели и билки. Градина на билкар.