Арлен погледна Роджър.
— Не нас — рече жонгльорът. — Аз се къпех. Изпуснах цялата суетня.
— И какво стана? — попита Арлен.
Лийша преглътна вълната на погнуса.
— Дойде по Новолуние, като твоя. После… ме овладя.
За пръв път по лицето на Рена пролича съчувствие.
— Принуди те да правиш разни неща?
Лийша кимна.
— Беше дошъл да убие Ахман или по-добре да го злепостави. Използва мен и съпругата му Иневера срещу него като марионетки.
— Как развалихте магията?
— Ахман ни докосна и защитите по короната му проблеснаха — отвърна Лийша. — Демонът моментално изгуби контрол. Ахман го уби, но можеше и да загуби, ако първо не бяхме разсеяли създанието.
Арлен кимна и погледна към Рена.
— Мъжът нищо не струва без добра жена до себе си.
Рена му се усмихна и Лийша с мъка преглътна горчилката в гърлото си.
— Сам ли беше? — попита Рена.
Лийша поклати глава и в очите на жената видя, че вече знае отговора.
— Имаше… телохранител. Преобразяваше се.
— Мимически демон — каза Арлен. — Могат да се превърнат във всичко, което видят или си въобразят. При нормални обстоятелства нямат въображение, така да се каже, но ако ги контролира мисловен демон…
— Ахман каза, че е един от князете на Алагай Ка — рече Лийша. — И че следващото Новолуние ще дойдат още.
Арлен кимна.
— Копелето може и да си е заслужило смъртта стократно, обаче е прав. Остават, има-няма, десет дни до Новолунието. Старая се да подготвя Хралупата, но нещата ще загрубеят. Дотолкова, че Битката при Хралупата ще прилича на мач по търчитопка.
Лийша кимна.
— И тук, и в Дара. Мисловните демони се боят от Ахман, както се боят и от теб. Хубавичко ще им помогнеш, ако го убиеш.
Думите трябваше да го уязвят, да му напомнят за клетвата му преди всичко да се бори с ядроните, така както някога беше успяла да му го втълпи в пещерата, където се укриха на път за Анжие.
Очакваше да го сепне, да го ядоса, да го натъжи, ала Арлен само я погледна търпеливо.
— Не можеш да ме манипулираш само защото съм ти казал за момчешката си клетва, Лийша. Много клетви съм дал и само аз ще съдя кога и дали да ги спазвам.
— Каква е тази клетва? — попита Рена.
— Ще ти кажа по-късно — рече Арлен с напрегнат глас.
Рена не изглеждаше доволна, но и не настоя.
— И Абан, и Ахман говореха за пар’чина като за приятел — рече Лийша.
Арлен се разсмя и ако се бе изненадал, че е чувала и преди красианското му име, не го показа с нищо.
— Абан няма приятели, Лийша! Само доходоносни познати и аз бях от тях. А Ахман Джардир има две лица, едното — благо и справедливо, а другото е истинското и го показва по-рядко. Онзи Ахман, който ще направи какво ли не в името на властта.
— Какво се случи в Лабиринта? — попита без предисловия Лийша. — Какво ти е сторил? Достатъчно недомлъвки! Ако искаш да му нямаме вяра, кажи ни защо!
За пръв път спокойствието се разсея от погледа на Арлен. Роджър му предложи манерката си, а Арлен начерта леко защита във въздуха и тя полетя като магнит към къс желязо. Махна запушалката и пи дълго, а после се прегърби и отпусна ръце между коленете си.
— Ахман Джардир беше моят аджин’пал — започна той. — Чували сте думата, но не мисля, че някой може да разбере какво значи. Поведе ме в първата ми битка с демоните, стоя до мен, кървя до мен…
— Както ти и дърварите — каза Роджър.
— Както ти и аз — каза Рена.
Арлен кимна.
— Тъй, тъй, но беше различно. Красианците не ме искаха. Мислеха, че не струвам. Искаха да ме обесят, а Джардир се застъпи за мен. Приветства ме в двореца си, научи езика ми. Беше ми като брат, научи ме на неща за света и за мен самия, които иначе щях да уча цял живот.
— Значи, наистина сте били като братя — рече Лийша, макар думите ѝ да не разсеяха сгъстяващия се страх какво ще последва.
— Той ми беше като брат, да — съгласи се Арлен. — Но аз на него… Мисля, че винаги е бил готов да забие копие в гърба ми, когато вече не съм му от полза, винаги е планирал да дойде на север, искал е просто да се възползва от това, което знам. — Издиша шумно. — Или пък не. Може би всичко стана заради това, което се случи после.
Всички се смълчаха и се приведоха напред, включително Рена.
Явно не ѝ казва съвсем всичко, помисли си Лийша.
— Не се биех редом с красианците всеки ден. Работех като вестоносец, години наред тършувах из древни руини по маршрутите си. Профуках повече злато, отколкото хората виждат за цял живот, за да купувам стари карти, дето водеха наникъде, и почти си видях сметката на няколко пъти, от едното безразсъдство. Но преди няколко години Абан ми обеща карта до Анокх Слънце.