— Гробницата на Каджи — промълви Лийша.
Арлен кимна.
— И тогава почти умрях, докато сложа ръце на картата, копирана била изпод носовете на самите дамати. Седмици наред се лутах из пустинята. Красианците ми казваха, че пясъците са го погълнали, ама аз съм си малко инат…
— Честна дума — каза Лийша.
Очите на Арлен се окръглиха, сякаш виждаше не стаята, а друго пред себе си.
— Но го открих, Лийша! Анокх Слънце, оня ми ти проклет изгубен град на Каджи, открих го! Наполовина погребан, но и така беше най-красивото място, което си виждала някога. Палатите му — по-големи от тези на всеки херцог, почти непокътнати под пясъка. И в най-големия открих стълбище към катакомбите и там се разтърсих.
Роджър почти бе станал от креслото си.
— И какво намери?
— Каджи — каза Арлен. — Или някой негов наследник. Балсамиран и омотан в плат, още стискаше копието.
— Копието на Каджи. — У Лийша се загнезди смъртен хлад. Копието на Ахман.
Арлен кимна.
— Отнесох го в Красия, за да споделя тайните му. Всички мислеха, че ги премятам, докато не убих с него демон в Лабиринта. След час водех щурма и всички шаруми пееха името ми. След още два часа Джардир и хората му ми устроиха клопка, с тях бяха и Кавъл и Колив. Пребиха ме и ми взеха копието, а после ме хвърлиха в дупка с жив пясъчен демон.
— Създателю — прошепна Рена. Не мигаше — оголи зъбите си и стисна костената дръжка на огромния нож на кръста си.
— Как избяга? — попита Роджър.
— Убих демона и се покатерих. После Джардир ме измлати по главата и ме хвърлиха сред дюните да мра.
Рена изръмжа.
— Ще ги изколя ония копелета…
Арлен постави длан на нейната.
— Кавъл и Колив просто следваха заповеди. Не е тяхна вината. Те са търтеите. Джардир е умът.
— Сигурно е решил, че си накърнил непростимо гроба на Каджи.
Арлен сви рамене.
— Ами да бях оставил изгубените защити под пясъка?
— Разбира се, че не, но трябва да разбереш гледната им точка — каза Лийша.
Арлен я изгледа невярващо.
— Това, което разбирам, е, че Джардир ми открадна най-великото оръжие в света и вместо да сподели тайните му с всички, използва го, за да коли и поробва навред из Теса. А това, дето не го разбирам, е защо защитаваш тая локва камилска пикня…
Той се ококори.
— Праснали сте се.
— Това не е твоя работа! — Лийша не искаше да вика, ала у нея вече кипеше гняв, както и непрестанно гадене и болки в главата, които можеха да жигосат задника на крава. Знаеше, че така потвърждава думите му, но от тона само се ядоса още повече. — Ти ли ще говориш!
Тя махна с ръка към Рена.
Рена не продума, само стана и заобиколи масата. Погледите им се срещнаха и Лийша разбра как се е чувствал Роджър, докато е очаквал Кавъл да го прониже в онзи хан. Обходи опипом престилката си, за да намери нещо за самоотбрана, ала Рена я хвана за китката.
— Имаш ли нещо за казване, казвай го. Ей ме — изръмжа.
— Ооох! — извика Лийша, когато момичето завъртя ръката ѝ.
Арлен мигом се изправи и на свой ред хвана Рена за китката.
— Достатъчно, Рен! — Дръпна я, но за миг тя му устоя.
Арлен беше силен като онзи еднорък каменен демон, който го бе преследвал години — а тя му устоя. Той се изненада не по-малко от Лийша и за миг тя допусна, че Рена наистина може да я убие. Дивачката почти опря нос в нейния и Лийша се сви назад, уплаши се, че може да се напикае и съвсем да изгуби достойнство.
Ала Рена само продума, ниско и безизразно:
— Той ми се обеща, Лийша Пейпър. А на теб?
Лийша отвори уста, но не можа да каже нищо. Думите бяха почти същите като онези на Гаред Кътър към вестоносеца Марик, преди да се сбият за Лийша.
— Н-не — изпелтечи накрая.
— Тогава си гледай работата. — Рена пусна Лийша и отстъпи назад. Арлен пусна нея и тя се завъртя на пета и изфуча от колибата.
Лийша разтърка ръка и хвърли на Арлен поглед като зимна слана.
— Приятно девойче си си намерил.
Арлен я изгледа свирепо и тя веднага съжали. Пресегна се към него, ала той се разтвори във въздуха и изчезна.
Няколко секунда двамата с Роджър просто зяпаха мястото, където се бе изпарил. Накрая Роджър поклати глава и се ухили на Лийша.
— Можеше и по-зле да мине.
Лийша се намръщи.
— Не трябва ли да се връщаш при жените си?
Роджър отново поклати глава и я прегърна.
— Ще почакат.
Лийша се опита да се отдръпне, ала той не я пускаше. След миг тя спря да се съпротивлява. Бавно вдигна ръце и отвърна на прегръдката.