Заплака.
Рена подмина девойката отвън, без дори да я погледне, и крачеше все по-бързо, все по-навътре насред зелената плетеница на градината. Искаше колкото е възможно по-скоро да се отдалечи от колибата на онази вещица, премина в тръс, а след това в бяг. Но колкото и бързо да тичаше, болката и гневът я съпътстваха неотклонно — не можеше и не можеше да ги прегърне.
Извади ножа си. Щеше да ловува, да утрепе някой ядрон и да се наяде с магическата му плът. Това щеше да притъпи болката — екстазът щеше да сподави всичко останало.
Спомни си как Арлен я хвана за китката. Дръпна я здраво, но тя му устоя. С пълната си сила Арлен можеше да я надвие, ала Рена чувстваше дори подобна мощ само на ръка разстояние. Скоро щеше да е силна колкото него.
Пред нея на пътя се надигна мъглица. Отпърво Рена се напрегна, но слънцето отдавна беше залязло, а ядроните се надигаха само по заник. Това беше Арлен.
Един от новите му номера. Не излъга, когато каза, че учи нещо ново всеки ден, а и все по-добре ги овладяваше, поне пред Рена. Наричаше това „плъзгане“ — пропадаше точно под повърхността и се залавяше за някой магически поток, пропътуваше километри за по-малко от миг.
Рена също беше опитала, но дематериализирането бе отвъд възможностите ѝ засега. Не знаеше дали не е яла достатъчно ядронско месо, или промяната просто настъпваше по-бавно. Можеше да минат месеци. Години.
Но ще стигна, обеща си. Както слънцето изгрява всеки ден.
Арлен се оформи от мъглицата и хвана Рена в движение.
— Какво беше онова, Ядрото да го вземе? Обеща да се държиш нормално.
Рена поклати глава.
— Тц. Обещах да не удрям никого. Никого не съм удряла.
Арлен въздъхна.
— Ако ще се хващаш за думичката… Рен, пораснала жена си. Не можеш просто да тормозиш хората така.
— На вещицата си ѝ трябваше някой да я потормози, да ѝ напомня, че н’си неин! — Изгледа Арлен яростно. — И тя не е твоя, пък ако ще да сте се пляскали, без да ми кажеш нищо.
Тя отново закрачи, избра си случайна посока и пое натам бързо, за да трябва Арлен да подтичва, за да я настигне.
— И аз не съм те питал с кого си се въргаляла в плевнята, Рен. Нали се разбрахме, че сме го минали това?
Рена махна с ръка.
— Не те виня. Аз съм си с проблемите, а госпожица Идеалничката си има всичко, дето мъжете го искат. Пари, магии, всички я обичат. И гледай ти! Помогнала да убият мисловен демон! Да бях на твое място, сама щях да се зарежа.
Арлен я сграбчи и грубо я обърна с лице към себе си.
— Не те зарязвам Рен. Ни сега, ни никога. Да, Лийша си има хубавите моменти, но и тя не е цветя и рози. Каквото и да е постигнала, хубавичко я научи преди малко. — Той се засмя. — Не съм я виждал толкова уплашена. Помислих, че ще се подмокри.
Рена също се подсмихна.
— Надявах се.
— От нейните устни го чу. Н’съм се обещавал на нея, Рена Танър, а на теб.
Рена го изгледа, дощя ѝ се да му повярва, но в момента всичко ѝ звучеше като демонски тор. И преди си ги бяха говорили такива. Арлен направо се оливаше, обясняваше ѝ как тя е центърът на света му, как никога няма да пожелае никоя друга. Била и изгрев, и залез.
Знаеше, че ако го слуша достатъчно, ще успее да я убеди — или толкова ще ѝ дотегне да го слуша, че ще се примири, колкото да го накара да млъкне.
Всичко си оставаше на думи.
— Рена Бейлс — каза тя.
— А?
— Не Танър — каза Рена. — Ако си честен, намирай някой пастор и си спази обещанието. Тази вечер. Иначе само плюеш срещу вятъра.
Двайсета глава
Едничък свидетел
333 г. СЗ, Лято
Арлен дълго време се взира в Рена. Чувстваше се гола под погледа му, както когато князът ядрон се беше вмъкнал в ума ѝ. Тя се запита — и не за пръв път — дали Арлен не бе научил и този трик. Гледаше я сякаш осъдително.
— Мислиш ли, че си готова за това, Рен? — попита той тихо.
Рена се поизправи, събра смелост и го изгледа от упор.
— Да. Отдавна съм готова.
— Съпругът и съпругата не бива да имат тайни един от другиго.
— Знам.
Арлен оброни лице в дланта си и потърка слепоочията си.
— Да не ме мислиш за тъп, Рен? Мислиш, че не виждам, че си яла демонско? Подушвам го, виждам го, усещам го, когато правим любов. Направи го за пръв път през същата нощ, когато те помолих да не го правиш. А после — всяка нощ, когато можеше.
Рена стисна зъби, опита се да укроти разгорелия се гняв и не успя. Нима си позволяваше да я съди? След всичко, което беше направила, за да му спаси живота? Магията отново се вля в нея и удесетори гнева ѝ. Почти не ѝ стигнаха силите да го удържи.