— Ако ще убиват седем, ние ще убием седемдесе’ — каза Гаред на Уонда. — Дървари! Взимайте си брадвите! Ще донесем на Избавителя сватбен подарък: демонска клада, дето и Създателя да я види от Рая!
Аманвах изпроводи с поглед дърварите и въздъхна, хвана Роджър под ръка.
— Баща ми е прав — рече накрая. — Хората ти не са по-различни от моите.
Уонда стори, каквото ѝ заръча Лийша, и ѝ донесе бутилчица с кехлибарена течност. Лийша не бе свикнала да пие силен алкохол и нямаше представа какъв е, но прогори гърлото ѝ и разля топлина по крайниците, подобно на коузито на Абан — скоро се луташе в приятна мъгла и се радваше на развълнуваните от фойерверките ѝ деца и възрастни.
Но когато взеха да размотават Арлен и новата му булка насам-натам върху стълбовете, сякаш собствените деца на Лийша ѝ се подиграваха. Всички знаеха, че едно време вехнеше по Арлен Бейлс. Всички за това говореха.
Както с Марик. И с Гаред. Каквото и да правеше, любовният ѝ живот все беше на всекиго в устата.
Пресипналият от викове и пиене смях на местните — на собствените ѝ хора — сякаш я хапеше. Удоволствие ли им доставяше така да я изтезават? Наистина ли бе се превърнала в майка си?
Отново се присети за Илона с Гаред. Но тогава Гаред изчезна и го замени Арлен, чиято гола защитена плът толкова дълго бе проучвала — крепеше майка ѝ само с члена си. Илона погледна към Лийша и се разсмя, като продължи да се обтрива в него и да подскача върху оная му работа. Тогава майка ѝ изчезна и я замени Рена Танър, която току пропищяваше от удоволствие, колчем Арлен я пронижеше.
Можеше да се закълне, че ги чува в павилиона дори през рева на тълпата. Пусна няколко фойерверка, но това не ѝ помогна. Извади голяма ракета от чезнещите си запаси за празненството и сложи пръчката, която ѝ служеше за основа, между две хлабави павета — надяваше се гърмът да бучи в ушите ѝ поне през следващите няколко часа.
Ала не успя да закрепи ракетата и когато драсна клечката, си изгори пръстите и я изпусна, проскимтя от болка и ги засмука, а по лицето ѝ се стекоха сълзи.
— Нощи, я се виж, пияна си като говедо. — Дарси се извиси над нея. — Я ми ги дай.
Грабна клечките от ръката на Лийша и продължи:
— Може да съм дървоглава, ама, чини ми се, че пиенето и фойерверките не си отиват хич. Какво, не ти трябват пръстите ли вече? Или искаш да утрепеш някого?
— Недей ме поучава, Дарши Кътър — изфъфли Лийша. — С’съм билкарка на Хралупата, н’си ти.
— Тогава се дръж като такава — добави някой. Приближаваше Илона. Последният човек на света, когото искаше да види. — Какво би казала Бруна, ако те види?
С добра причина пазим тайните на огъня, беше ѝ казала старицата. На мъжете не може да се вярва да зачитат тази сила.
Изведнъж Лийша се засрами ужасно. Ако беше жива, Бруна щеше да плюе в краката ѝ или да я удари за пръв път с шибалката си.
Лийша знаеше, че ѝ се пада. Представата, че е предала учителката си, ѝ дойде в повече и тя падна на колене и се разрида. Дарси я улови за лакътя и я придърпа към себе си, за да не я види тълпата.
— Нищо, нищо, Лийша — прошепна. — Случва се на всеки. Айде, върви с майка си. Ще се оправя с огъня.
Лийша подсмръкна и кимна, обърса очи и изправи рамене, когато двете се разделиха. Бавно закрачи към майка си, като внимаваше да не се препъва по неравните камъни. Когато Илона ѝ предложи рамото си, Лийша го стори бавно и наглед с достойнство. Само майка ѝ знаеше колко безпомощно се подпира дъщеря ѝ на нея.
— Още малко, още малко и ще си починеш — каза Илона.
Стигнаха до една от многото пейки край площада, а жените там скоропостижно се заизправяха и с леки реверанси отстъпиха местата си.
— Така — започна Илона. — Колко пи?
Лийша вдигна рамене. Разтърси се из престилката си, извади бутилката на Уонда и я подаде на майка си. Илона я вдигна на светлината, дръпна тапата и я подуши. Изпръхтя и отпи.
— Ако изпия от това толкова, колкото си пила ти, даже и аз щях да се омая, а ти сигурно си готова да повърнеш втори път след сутринта.
Лийша тръсна глава.
— Само минутка ми трябва, да си поема дъх.
— Нямаш минутка — каза Илона, изправи се и леко дръпна роклята си надолу, за да свали деколтето, както правеше, когато се покаже привлекателен мъж. — Вдигни главата. Не изригвай върху ботушите му.
Лийша вдигна поглед — приближаваше граф Тамос, все още великолепно пременен, както когато подари колието на Рена. Неколцина Дървени войници го следваха, ала той сякаш не ги забелязваше, усмихнат, спокоен и красив. Направи ѝ реверанс по онзи начин, както го правеха самонадеяните благородници — ужким показваха уважение към хора под техния сан, а всъщност го правеха само защото могат и защото така им е скимнало.