— Преди да стане херцог — рече Тамос, — брат ми ми казваше, че най-добрият лек след пиянска нощ са беконът и яйцата. Изпробвал съм предложението му и досега не съм откривал по-добро.
— Ще направя — каза Лийша, благодарна да се намери с нещо за вършене.
— Бих си ги направил сам… — Започна графът.
— … но никога не сте готвили яйце през живота си, нали, Ваше Височество?
Тамос вдигна ръце извинително и усмивката му проблесна в предутринната дрезгавина. Лийша не можеше да си представи коя жена можеше да ѝ устои.
Тя направи театрален реверанс.
— Тогава за мен ще е чест да направя закуска на Ваше Височество.
Двайсет и първа глава
Аури
333 г. СЗ, Лято
Забавата продължи цели часове, след като Арлен и Рена се показаха, малко разчорлени, от сватбената шатра. Беше решил, че ще консумират брака си нежно, но невястата му се беше нахвърлила като животно още щом влязоха, а аурата ѝ сияеше от похот.
Невястата ми. Рена Танър. Мисълта маеше главата му повече от съвкуплението им. Момичето, заради което беше избягал от дома си, се оказа тази, която съдбата му е отредила.
Отредена ли? Той изсумтя. Цял живот не вярваш в Създателя, не вярваш в Избавителя, но се спогаждате с едно момиче и, бум, изведнъж пръст има някакво божество?
Колкото и да му се щеше обаче да обяви това за лудост и глупост, не можеше.
Запрепъваха се с омекнали крака обратно в множеството и Арлен отново се изуми от аурата на всички тези хора.
Арлен някога смяташе магията за зло, но тя бе отвъд подобни определения, не бе по-зла от вятъра, дъжда или електричеството. Пулсираше във всички живи същества и ги определяше до последната клетка. Човешките аури бяха по-смътни и много по-сложни от тези на демоните, но насред голямата защита на Хралупата витаеше предостатъчно магия. Без да го съзнават, местните вплитаха радостта си в магията, а тя се виеше радостно край тях, могъща и заразителна.
Арлен можеше да вижда аури, откакто бе нарисувал защитите край очите си, но никога не бе съзнавал какво значат нюансите на цвят, яркост и плътност, докато не се изправи срещу ядронския княз. За миг умовете им се бяха докоснали и Арлен беше видял света през очите на демон.
Сега дори периферното му зрение му подсказваше много за емоционалното състояние на някого, а внимателният поглед го захранваше с непрестанен поток информация. Знаеше кога хората го лъжеха и кога бяха искрени, кога бяха готови да се бият и кога — да бягат. Виждаше всяка тяхна емоция по всяко време, макар все още да трябваше да гадае какво я е предизвикало.
Не можеше да чете мисли, както това правеха мисловните демони… още не. Но ако се концентрираше, можеше да обточи магическа нишка от себе си към тях и да запечата в нея същността им, а след това да я върне у себе си. Така можеше да ги познае много по-добре, отколкото всеки любовник и билкар — всеки техен белег, всяка болка, всяка емоция. Тук изгаряне от някой шиш над огъня, там одраскване от котка, всичко това разказваше историята на тялото.
Понякога в ума му просветваха образи — хора, места и предмети със силно емоционално значение за онзи, когото познаеше, но от него зависеше да изтълкува значението на тези неща.
Дори растенията можеха да крият тайни. Като просто вдишваше магическата мъглица, сгъстила се край някое дърво, Арлен можеше да отлюспи годините и да види растението по-ясно, отколкото всеки дървар. Кога дървото е оцеляло от наводнение или суша. Кога — от пожар или слана. Всички демони, драскали по кората му. Всичко, откакто се бе разпукала ядката му — само за миг познаваше всичко.
Когато се върнаха на забавата, там ги чакаше Шаманвах заедно с Роджър, Кендъл и новите му съпруги.
Аурата на Роджър беше особено интересна. Когато жонгльорът свиреше или играеше роля в някое представление, над аурата му падаше покривало, невъзможно бе човек да го разчете.
В други моменти обаче младият му приятел беше отворена книга. Край него се носеха образи — къде ярки, къде смътни, всички свързани към него чрез сложни плетеници от емоция.
Арлен можеше в тези образи да отличи себе си и Рена, както и Аманвах, Сиквах и Лийша. Роджър се съмняваше относно някои неща в брака на Рена и Арлен, но самият той бе правил съмнителни избори със своя собствен, така че не смяташе за редно да се меси. Всичко беше приключило, а като приятел на Арлен, Роджър беше длъжен да го подкрепя.
Той сложи ръка на рамото на жонгльора.