— Джада — съгласи се той. Погледът му прескочи към Аманвах и страхът му се усили.
— Надигни се и се изправи гордо — подкани го Арлен на красиански. Когато мъжът го стори, Арлен се поклони. — Не бой се, братко. Кавъл може да не вижда иронията в това да изпрати кхафит, за да ми нанесе обида, която се бои да нанесе лично, но аз я виждам. Кха’шарумите са чест за кастата на дал’шарумите, а не обратното.
Воинът се преклони отново, а промяната в аурата му беше величествена — от срам към гордост, от страх към въодушевление.
— Благодаря, пар’чин.
Той се поклони и на Рена, а след това — на Аманвах, обърна се и изтича обратно в тъмното.
Остават шест устоя.
— Ще накажа Кавъл — каза Аманвах, когато воинът се отдалечи. — Моля, разбери, че тази обида не идва от мен.
— И аз имах предвид това, което казах — каза Арлен. — Бил съм се редом с шарумите в нощта, но никога не съм имал уважение за тези, които си търсеха и най-малката причина за кръвни вражди. Кавъл обижда само себе си по този начин.
Аманвах наклони глава и в аурата ѝ пролича уважение, макар да не се издаде дори с очи. Той ѝ отвърна с леко кимване.
След миг се появи и Уонда Кътър и положи пред него дългия извит рог на въздушен демон, мембраната на гръбната му перка — още прикрепена към него.
— Щях да съм първа, но тези неща се обезкостяват по-трудно, отколкото се убиват.
Арлен се усмихна. Аурата ѝ издаваше силна гордост, но и малко страх. Той я позна — щеше да поиска нещо от него. Нещо за себе си, което се боеше, че той може да не успее — и по-лошо, да не иска — да ѝ даде.
— Благословена бъди, Уонда Кътър — каза Аманвах, — първа сред шарум’тингите.
Шарум’тинги? Арлен не очакваше и това да се е случило. Джардир даваше права и на жените? Чудесата нямаха ли край?
— Гордея се с теб, Уонда — каза Арлен, като повиши глас, за да го чуят и останалите. — Първата жена воин на Красия е чутовно постижение. Ако някога бих могъл да сторя нещо за теб, само кажи.
Уонда се усмихна и човек нямаше нужда от аурата ѝ, за да види облекчението, лицето ѝ ясно го показваше.
— Казват, че си върнал очите на Кен Шепърд.
Арлен кимна.
— Да.
Уонда се бе подстригала така, че косата ѝ да скрива белезите от демона, но сега я отметна назад. Попита тихо:
— Можеш ли да махнеш белезите им?
Арлен се поколеба. Можеше да го стори на мига, но не беше сигурен дали трябва. Нарисува защита във въздуха, за да го чуе само тя, когато ѝ отвърна:
— Мога. — Очите ѝ грейнаха. — Но когато настъпи Новолунието, за какво ще мислиш повече, Уонда Кътър? За близките си или за лицето си?
Изпълни я срам, а Арлен посочи собственото си лице, покрито със стотици татуировки.
— Белезите могат да ни закрилят, Уонда. Да ни напомнят кое е истински важно.
Момичето кимна, а той я хвана за раменете и ги стисна.
— Помисли си. След Новолунието, ако още го искаш, само кажи.
Аурата ѝ премина в по-неутрален цвят, но бавно затрептя, докато обмисляше думите му.
— Предполагам, че сега няма да приемете предложението на Демона от пустинята? — попита Тамос, предъвквайки последното си парче бекон.
Лийша му се усмихна. Апетитът ѝ се беше възвърнал и се чувстваше енергична и силна за пръв път от седмици насам.
— Не е вероятно да го сторя.
— Майка ми казва, че може да ви се има доверие да направите това, което е добре за Хралупата — рече Тамос, — но не бива да си мисля, че това ще значи да следвате заповедите ми.
Лийша се засмя и се надигна, за да разчисти.
— Херцогинята майка е права.
— Много си приличате — каза Тамос.
Лийша шавна с хълбок към него.
— Не твърде много, надявам се, иначе не бих искала да си мисля за снощи. Знам, че вие от кралския род искате да пазите родословното си дърво неопетнено.
Тамос се засмя.
— Не твърде много. Макар че майка ми бе чудна хубавица навремето.
— Нямам никакво съмнение.
— Колкото до родословните дървета… — Тамос сви рамене. — Преди век домът ни бе сред по-маловажните. Пръв от нас на Бръшлянения трон седна дядо ми, а дотам го издигнаха по-скоро парите, а не родословието.
Бързо се изправи и я пое в прегръдките си.
— А и вие сте най-близкото нещо до благородничка от Хралупата. Мислили ли сте какво може да постигнете като графиня?
Лийша изсумтя и внимателно се отдръпна на ръка разстояние от графа.
— Ваше Височество се слави с това, че преспива с всяко младо девойче, което му се мерне пред очите. Трябва ли да ви вярвам, че вие ще сте ми верен?