Двайсет и втора глава
Новолуние
333 г. СЗ, Есен
От днес никакъв нощен светлик не достигаше отвора на пещерата. Едва достатъчно широка, за да се нарече цепнатина, тя пресичаше едно скалисто възвишение навръх забравен хълм, досущ като рана. Навътре в скалата цепнатината се стесняваше леко, но така и не свършваше — водеше към безкрайна плетеница от пукнатини и тунели, някои — тесни, а другаде се откриваха огромни пещери. Надолу, чак до Ядрото на света. Там, където властваше пълен мрак.
От него изкъкри нещо още по-мрачно, поквара отвъд безсветлието. Прокапваше като мастило, застилаше пода на пещерата и се изливаше в нощта. Край хълма от петното се надигнаха шест силуета, растяха и се разклоняваха и накрая се оформиха в шест дървета, разположени като зъби край отвора на пещерата.
Насред самата пещера пък се оформи чудовищен сталагмит и се превърна в огромен мимически демон. В челюстите му пораснаха няколко реда зъби, а крайниците му завършваха в гигантски лапи. Останалата част от тялото му ту се назъбваше, ту се заобляше, но никога не оставаше една и съща.
Ядронът огледа внимателно околността, а после зае позиция в задния край на пещерата. Оттам наблюдаваше всичко край себе си, докато се оформи силуетът на Кралския съпруг.
Беше дребен и попрегърбен, сякаш му тежеше огромната глава върху мършаво телце. Роговете му почти не се виждаха, но пулсираха, подобно на издутините и изпъкналите гребенчета по черния му череп. Ноктите и зъбите му бяха остри, но в сравнение с тези на мимика приличаха по-скоро на иглички.
Не че Съпругът се нуждаеше от подобни неща. Телата и сетивата на мимиците бяха като продължения на неговите собствени. Виждаше през очите им, убиваше с ноктите им и душеше въздуха на повърхността през ноздрите им. Беше студен и безвкусен, почти лишен от магия, която се отдръпваше в края на всеки денонощен цикъл от омразната дневна звезда. В кралския двор въздухът беше горещ — гъст и наситен с магията, която Ядрото излъчваше, а всеки дъх бе вкусен и преливаше от мощ.
Демонът инстинктивно извлече магията от цепнатината, подобно на вода от кладенец, който водеше чак до източника. Изпълни се докрай с магия и пристъпи оттатък входа на пещерата. Присви очи към слабите звезди и долови как малка част от силата му си отива, както малка част от топлината си отиваше и при най-слаб повей на вятъра.
Пещерата се намираше високо в скалистите хълмове и позволяваше добра гледка надолу. На югозапад и североизток гъмжеше от човеци, а техните територии за разплод едва ги побираха. Дори от много километри Съпругът можеше да долови магията, която събираха. Не му отне почти никакво усилие да влезе в съзнанията на въздушните търтеи там и да научи повече.
Резултатите бяха впечатляващи. Обикновено им отнемаше хилядолетия да си възвърнат подобна сила, особено след като различните видове търтеи всяка нощ си играеха с тях. Всичко това само за едно завъртане.
Беше решил, че първоначалните доноси от недотам услужливите спомени на търтеите не са нищо повече от аномалия, и изпрати двама от дребните князе да се справят. Техните доноси обаче бяха смущаващи. Човеците в три от териториите за разплод си бяха върнали бойните защити и бойния дух — две неща, които наглед бяха изгубили вовеки. Търтеите им набираха сили, а човешките Умове бяха започнали да се оформят. Кралицата нямаше желание хората да изчезнат — с какво щяха да се хранят нейните собствени Умове? — но не можеше да търпи и подобно неподчинение.
Ала дребните князе, които искаха да се домогнат до благоразположението на Съпруга и Кралицата, го бяха уверили, че лесно ще се справят с техните Умове и ще изтребят армиите им, преди развалата да се разпространи и в другите разплодници. Последният им донос гласеше, че са готови да нападнат.
А после — нищо.
Целият двор на Умовете чакаше да се завърнат, но следваше само тишина, както и растящото съзнаване на немислимото. Очевидно се бяха провалили, но само това не бе чак толкова унизително, та да не посмеят да се върнат. Не и когато Ядрото можеше да им върне силите, на тях и на търтеите им, за да се завърнат още по-силни. Отговорът беше много по-зловещ.
Не просто се бяха провалили — бяха унищожени.
Двамата князе бяха млади — слаби по аршина на събратята си, — но все пак бяха хитри и предпазливи, напълно владееха магията си, докато човеците просто си играеха с нея като новоизлюпени, рисуващи първите си защити. Как бе възможно подобно пълно поражение?