Когато истината стана ясна, Кралицата побесня. Всеки княз, от най-слабия до най-силния, беше възможен неин партньор за чифтосване и ѝ бе ценен, особено сега. Яростта ѝ и несвързаният начин, по който я бе изразила, показаха на всички това, което събратята му знаеха отдавна — скоро щеше да снесе и скоро целият двор щеше да се разкъса по шевовете в битки между князете за правото да оставят отпечатъка си върху нейната торбичка с яйца.
Съпругът мразеше повърхността, а още повече възненавидя нуждата да излиза точно сега. Трябваше да е в двора, да се грижи за Кралицата и да я пази за себе си, а не да се грижи за добитък, забравил, че е храна. Ала Кралицата поиска от него да отиде лично и макар съзнанието ѝ да бе объркано в самия край на цикъла ѝ, още бе толкова могъщо, че да принуди всеки демон, достатъчно неразумен да ѝ откаже — ако просто не го убиеше с един замах на ноктите си. Тя го притежаваше всецяло и той я мразеше за това.
Той разгърна съзнанието си в търсене на тези от останалите князе, надигнали се в безлунната нощ на много километри оттук. Трима на север и трима на юг — Съпругът беше успял да убеди кралицата да изпрати заедно с него и най-големите му съперници, за да му се подчиняват, докато той стъпкваше въстанието.
Беше рисковано. Колкото по-далеч бяха князете от Кралицата, толкова по-малко им влияеше тя. С всеки изминал час щяха да получават повече свобода да не се подчиняват на повелите ѝ и тези на Съпруга. Битките щяха да ги подсилят, да им дадат опит и увереност и насред някоя от тях може би дори щяха да се възползват да се нападнат взаимно. Да пируваш с ума на друг княз, можеше да те направи два пъти по-могъщ, може би достатъчно, за да посегне някой от тези на самия Съпруг. Можеха дори да го нападнат заедно. Много малко неща можеха да принудят по-силните князе да работят заедно, особено за да убият някого от своите, но едно от тях бе възможността да свалят Съпруга, когато наближаваше време за чифтосване. Съпругът бе по-силен от когото и да било от тях, но не беше по-силен от всички тях.
При все рисковете обаче беше по-добре да са далеч от двора. Кралицата бе издута от яйца и всеки момент можеше да нададе зова за снасяне. Всички щяха да изпаднат в лудост, опитвайки се да стигнат по-бързо до нея.
Затова Съпругът избра тази пещера, от която да води битката. Тя бе най-прекият път до Ядрото на хиляда километра околовръст и оттук можеше да извлича достатъчно силно, за да избегне всяко нападение, както и да отведе затворниците обратно до долу за личните си запаси. А ако повикът на Кралицата започнеше, щеше да го чуе преди всички останали и да пристигне в двора пръв от всички на повърхността.
Така ли иначе, не можеше да е пръв при нея, но Кралицата нямаше да направи избора си веднага, а Съпругът и преди се бе справял с предизвикателства. Беше стар, по-стар от всички други, а магията у него бе още по-стара. Беше пирувал с много съзнания, първо това на баща си, на чичовците и братята си, след това на синовете и внуците си след всяко следващо чифтосване. Лукавството му не отстъпваше на мощта му, а опитът му бе хилядолетен.
Затвори очи и докосна умовете на генералите си. Бяха още по-недоволни от него, откъснати от магията на Ядрото — ограничени до това, което можеха да запасят у себе си и да извлекат от други клапи към Ядрото и подчинените си. Това бе достатъчно, за да устоят с лекота на почти всичко на повърхността, но пък бяха по-уязвими за събратята си. Всички се пазеха, докато свързваха повърхностните си мисли с тези на Съпруга.
Той преля в тях сетивата от собствените си въздушни търтеи и получи сетивата на техните. Бързо подбраха бойни полета и формулираха подготовката си.
Съпругът се отдръпна от съзнанията им и остави генералите си да обмислят тактиката. Продължаваше да получава информация, докато работеха. Въздухът жужеше от нея.
Отново се съсредоточи върху земите пред себе си. Колко века бяха отминали, откакто за последно изпита нуждата да посети повърхността? Вдиша смрадта ѝ със собствените си ноздри и по нея пристигна миризма, която навлажни зъбите му със слюнка.
Човеци.
Отне му само миг да ги открие, като дори не се нуждаеше от търтеите си. Едно малко селце, далеч от отъпканите пътища, се беше скрило от кръвопролитията, които носеше със себе си всяко преразпределение на територии, но макар защитите му да бяха силни, не разполагаха с мисловни защити. Можеше да се вмъкне в умовете им също толкова лесно, колкото мимикът можеше да приеме формата им.