Изпрати им една-единствена кратка заповед и всеки мъжки, всяка женска и всяко малко в селото спряха и тихо събраха храна и вода колкото можеха да носят, а след това излязоха отвъд защитите и се присъединиха към останалите, следващи повика на демона.
Пътят им гъмжеше от търтеи, привлечени от присъствието на Съпруга, както защитите привличаха магии, но човеците преминаха непокътнати през гъстата гора и нагоре по високия хълм. Скоро се събраха пред пещерата, вперили натам празни погледи.
Беше лесно да определи водача им, макар и да не беше Ум. Той се запрепъва към гибелта си без съпротива. Един от мимиците го сграбчи и извади от тялото си закривен нокът, с който да прекъсне врата на човека, и остави трупа му да падне на земята. Мимикът пристъпи напред и отвори черепа на жертвата си, за да го покаже на господаря си.
Съпругът бръкна с деликатните си нокти вътре и извади вкусното месо. Беше жилаво, пълно с ненужни щения и стремления, черти, отдавна премахнати от добитъка в личните му запаси. Беше забравил колко различни са на вкус тези от повърхността и се наслади на всяка мисъл и емоция от живота на мъжа, а после облиза лепкавата течност от пръстите си.
Погледна останалите човеци, над двеста от тях, и го облада удоволствие. Какво щяха да платят събратята му в двора за хапка от повърхността?
Черепът му запулсира, когато той наложи волята си още по-силно над умовете им, а заедно с нея — и точни заръки. Един по един те нарамиха товарите си и поеха през цепнатината в задния край на пещерата. Докато преминаваха покрай него, той ги беляза с миризмата си, за да не може никое създание, било то демон, или не, да ги докосне по време на дългия път обратно към Ядрото.
Беше късно следобед, последният ден преди Новолунието, а Лийша наблюдаваше кралския оръжейник на Арейн, който оразмеряваше доспехите на Уонда.
Лийша беше прекарала много нощи над нея, като добавяше още към защитите за сила, скорост и укриване. Ако не се движеше, очите на ядроните щяха да я отбягват, така както мъжете отбягваха лицето на жена с дълбоко деколте. Бронята щеше да извлича околната магия, както и тази от ядроните, които биха нападали Уонда, а късчетата демонска кост, които бе добавила в лака, щяха да действат като батерии, когато останалите източници не можеха да помогнат.
Беше подсилила лъка на Уонда по същия начин, както и ръкавиците, брадвата и мачетето на Гаред. Каквото и да чувстваше към него, тази вечер Гаред щеше да е във вихъра на битката и тя не си правеше илюзии на чия страна е в предстоящия сблъсък. Щеше да може да троши диаманти в юмруците си, а и бездруго мощните му оръжия щяха да секат с невиждана досега сила.
Но за всички тези защитни заклинания бе използвала костите на най-обикновени дървесни демони. Изсъхналата ръка и малкият рог на мисловния демон още бяха под ключ в дома ѝ — макар да бе използвала малките му нокти, за да подсили шлемовете им. Никой ядронски княз нямаше да влезе в умовете им, както се бе случило с нея. Тя потрепери от спомена.
— Наистина спира дъха — рече Тамос, излизайки от пробната. Дървените ми войници ще скърцат със зъби от завист.
Уонда се изчерви и сведе поглед, както правеше винаги в присъствието на хубавия граф. Уонда рядко се отделяше от Лийша и бе наясно с всяка нейна тайна, включително нощите в компанията на графа. Но имаше и нещо повече — Уонда бе едва момиче и не беше свикнала с вниманието, което отдаваше графът на всяка жена пред себе си независимо от възраст и външен вид.
Кара те да се чувстваш като единствената в стаята, помисли си Лийша, гледайки го, и с усилие потисна собствената си свенлива усмивка.
— Благодаря ви, Ваше Височество — отвърна Уонда и се опита да се поклони, но оръжейникът я дръпна обратно.
— Стой мирна — изсумтя.
Уонда се изчерви още повече, ала Тамос се престори, че не е забелязал.
— Разбирам, че господарката Лийша ще е още по-безстрашна в лицето на нощта от Дарси Кътър.
— Ще я пазя — обеща Уонда.
— Нямам никакво съмнение. — Тамос се усмихна, но и поприсви устни. Всъщност имаше съмнения и надълго и нашироко ги бяха обсъждали с Лийша насаме.
Погледът му улови нейния и после мръдна за миг към една ниша, където двамата се усамотиха.
— Ще ми се да размислиш — рече той. — Стой до мен в битката. Моите Дървени войници…
— Ще оформят стена, дебела пет редици, край мен и ще ми попречат да работя — каза Лийша. — И те, и ти трябва да се съсредоточите върху демоните, не върху мен. — Усмихна се. — С Уонда имаме повече опит от теб.