Тамос направи кисела физиономия, но нямаше с какво да възрази.
— Не се тревожа само за демоните. Шпионите ми докладват, че откакто ние… от сватбата насам мнозина от красианците ме гледат с лошо око.
— Това ми напомня… Шарумите ще имат нужда от оръжията си, когато пристигнат довечера в строя.
— К-какво?! — изпелтечи Тамос. — Не чу ли какво…
— Това няма значение — отвърна Лийша. — Имаме нужда от всеки способен воин довечера, а шарумите предостатъчно доказаха, че могат да убиват демони със или без оръжия. Религията им забранява да нападат когото и да било по време на Новолунието. Само демоните има защо да се боят от тях. След като луната отново започне да се пълни, ще предадат оръжията си отново.
— Забранявам — отвърна Тамос.
Лийша отново се усмихна.
— Вече е сторено, Ваше Височество. Никой от хората тук няма да ви подкрепи, ако се опитате да им отнемете оръжията отново.
Тамос поклати глава и се разсмя безпомощно.
— Невъзможна жена си, Лийша Пейпър.
— Сигурен ли си, че не би предпочел някоя от празноглавите си дворянки за графиня? — попита Лийша.
Хищническата усмивка на Тамос се върна.
— Нито за миг.
Роджър наблюдаваше Хари Топката, който беше вдигнал диригентската си палка високо, задържайки последния тон. Жонгльорите и чираците се упражняваха в Песента на Новолунието почти непрестанно, откакто бяха успели да се възстановят от сватбата на Арлен и Рена. Ако представянето му по време на сватбата не беше достатъчно, то демонстрацията оттатък големите защити на следващата нощ със сигурност стигаше.
Повечето свирачи още не бяха готови. Хари се оказа чудесен учител, бързо овладя песента и неуморно заработи, за да я предаде на останалите, но само най-умелите жонгльори успяваха да овладеят по-сложните части от аранжимента във времето, което им беше дадено.
Предишната нощ бяха изпробвали способностите си със смесени резултати. Мнозина от жонгльорите можеха да въздействат на демоните така, както някога можеше и Роджър — опияняваха ги, караха ги да танцуват, да ги следват, да нападат или да бягат. Можеха дори да се разхождат необезпокоявани сред горите, стига да поддържаха общата мелодия.
Но не можеха да импровизират, нито да нараняват демоните, така както умееха Роджър, Аманвах и Сиквах.
Част от ефекта идваше от силата, с която можеха да свирят тримата, благодарение на усилвателите си от хора, но Роджър ясно виждаше, че колкото и силно да свиреха останалите жонгльори, още щом спираха, демоните се възстановяваха. Единствено Кендъл сякаш притежаваше нещо от способностите на Роджър, но и тя имаше още много да учи.
Хари сключи юмрук и музиката спря в съвършен синхрон, след което свирачите се пръснаха. Някои се разговориха с тези до себе си, други занастройваха инструменти, трети се заеха да ги прибират. Хари отиде при Роджър.
— Много добре звучат, нали?
Роджър кимна.
— Добре, като за две седмици упражнения. Само се моли да е достатъчно.
Хари изсумтя.
— Един съвет, Роджър, ако искаш да ставаш учител. Потупването по гърба окуражава повече от намръщена физиономия.
Не и според Арик, помисли си Роджър, но въпреки това се усмихна насила и махна на музикантите, докато си почиваха.
— Браво на всички! Поразтъпчете се. Нощта ще е дълга.
Обърна се към Хари.
— Извинявай. Всички са пренапрегнати днес.
— Това Новолуние толкова ли е лошо наистина? — попита Хари. — Много новолуния съм видял, без дори да мигна от притеснение. Дори прекарах няколко на пътя, когато обикалях да свиря по селцата.
Роджър вдигна рамене.
— Може да е голямо представление за празна зала — призна той. — Нощи, надявам се да е така. Но ако Лийша и Защитения са прави и онези мисловни демони, които са убили, си имат семейство, което да плъпне да ги търси, ще ни трябва всяка помощ. — Подръпна качулката на защитеното си наметало. Лийша беше пришила мисловна защита в нея, но той за всеки случай бе нарисувал една и на челото си, а останалите жонгльори последваха примера му.
— Тази твоя песен е не просто помощ — увери го Хари. — Правиш се на разочарован, защото не можем да срутваме каменни демони с нея, но вече можем да се защитаваме, както и тези около себе си, да не говорим, че даваме предимство и на воините си.
Роджър поклати глава, макар усмивката му да не слизаше от устните.
— Може би предимство, но не ключово. Никаква музика няма да ги поддържа в транс, след като някой от тях получи секира в главата.
— И все пак — рече Хари — не мога да повярвам, че просто ни подари тази песен.