— Затова надигнете глави, вдигнете главата на този до себе си. Изпънете гръб и когато отмине Новолунието, околията на Хралупата ще е цяла и горда, а когато някой попита: „Кой е Избавителя?“, ще можете да му кажете честно: „Аз съм“.
Тълпата поде възгласа:
— Избавители! Избавители!
Красианците не се присъединиха към него, но затропаха с копията по щитовете си, наглед доволни от речта — внимателно замислена, за да не намеква, че Арлен е Избавителя, нито пък че Джардир не е. Сега не беше време за разделение.
Арлен остави енергията да се понесе по тълпата и да разсее страха им, а след това вдигна ръце, за да ги укроти.
— Не знам откъде ще започнат нападенията. Вероятно от външните части, но е трудно да се каже. Затова се събираме тук. Хралупата е центърът на мрежата и ще можем да се придвижваме бързо на помощ на нуждаещите се. Демоните скоро ще се надигнат, но Умовете им няма да се покажат, докато не се стъмни напълно. Засега острете оръжията си и слушайте командирите си. Бъдете готови за набези.
С тези думи той привърши речта си и скокна леко на земята, за да застане до Рена.
— Ще ловиш мисловни демони? — попита Рена.
— Доколкото мога — отвърна Арлен. — Същото, което казах на дърварите, важи и за теб, Рен. Не мога да пестя сили за довечера. Не те изоставям, защото си мисля, че не притежаваш нужното, но нощес ще трябва да прескачам бързо докъдето има нужда от мен. Може би по-бързо, отколкото можеш ти.
Думите прозвучаха неприятно в ума на Рена, както и споменът за предупреждението му, когато за пръв път напуснаха Потока на Тибит. Или няма да изоставаш, или аз ще те оставя още в следващия град. Сурови думи, но Рена се бе трудила много и много беше жертвала, за да не изостава. Все още не стигаше. Арлен можеше да се дематериализира и да влезе в самата голяма защита, като така пътуваше докъдето си пожелае в околията за времето, нужно му да поеме дълбок дъх и да го изпусне.
— Бих могла, ако ме научиш как — отвърна тя.
Арлен поклати глава.
— Това не е, като да приемеш болката или да се научиш да мяташ демони през гръб. Отне ми години да усвоявам магия и да се храня с демонска плът, преди да се науча изобщо да се разпръсквам, и месеци оттогава, докато се науча да го правя по своя воля и да се събирам отново цял. А и това е, като да плуваш в толкова силно течение, че то да може да те отнесе като вейка.
Рена се начумери.
— Не ми се нрави как звучи.
Арлен вдигна рамене и се усмихна.
— Нито пък на мен. Но ще сторя нужното, за да защитя Хралупата. Искам да знам, че и ти ще го сториш. Дърварите са силни, но без мен ти оставаш най-силна сред тях. Без теб може да разбият редиците. Тази нощ няма да бягаш накъдето ти скимне. Имат нужда от теб.
— Да не мислиш, че не знам? — сопна се Рена. — Тия хора са толкова добри с мен. Не знаех, че може така. Ще умра, преди да ги предам.
Арлен докосна лицето ѝ.
— Това е жената, на която се обещах. Просто — и той я целуна — не забравяй да дишаш.
Тя го бутна с пръст в гърдите.
— А ти не забравяй, че мястото ти е тук — след което посочи паветата, — а не там долу, срещу всеки демон на света. Ако ни оставиш, слизам при теб и те извлачвам обратно за шишарките.
Стисна го здраво между краката, за да подчертае думите си. Арлен изскимтя, но и се засмя.
— Дума да няма — отвърна той с глас като на малко момиченце и Рена прихна.
По-лесно беше, отколкото очаквах, помисли си Арлен, когато Рена го пусна. Можеше да подуши бушуващите у нея емоции, подсилени от магията. През последната седмица се контролираше много по-добре, отколкото през цялото време, откакто беше вкусила магия за пръв път на пътя от Потока на Тибит преди месеци.
Майка му можеше да каже, че брачният живот ѝ се отразява добре, но сякаш имаше повече общо с това, че храненето с демонска плът никога не е било тайна от него. Той самият чувстваше облекчение, след като и от него падна бремето на тази лъжа. Отначало си беше мълчал от уважение, мислейки, че ще му каже и просто чака удобния момент. Но с изминаващите дни той осъзна, че не е това.
Превърна се в изпитание, за да види дали някога ще си признае, без той да я хване. Изпитание за преценката и любовта ѝ. Изпитание за това колко може да ѝ вярва. Рена цял живот бе правила лош избор. Ужким започваше наново, но ден след ден надграждаше над тази лъжа.
Едва сега, след като ѝ беше потърсил сметка и ѝ беше простил, той виждаше колко ненужно упорит е бил. Твърде горделив, за да даде помощ на някого, който се нуждаеше от него, докато докаже — какво? Миналото на Арлен също тънеше в недобри решения и никога не се бе колебал да си трае. Какво право имаше да я съди, задето прави същото?