— К’во? — попита го Рена и той се усети, че я е гледал през цялото това време.
— Нищо — рече, постави длан на бузата ѝ и я целуна дълго. — Мисля, че бракът ми се отразява добре.
Усмихна ѝ се и миризмата ѝ се изпълни с любов.
Отиде при Евин Кътър, Йон Сивия и двама Дървени войници, които се грижеха за конете. Наблизо крачеше Сянка и конете, дори този на Евин, се размърдаха нервно. Само Лавина, Здрачен танцьор и Клетва стояха неподвижни и наблюдаваха хрътката, както куче би наблюдавало котка. Дори нощен вълк не можеше да се мери с див мустанг.
Гаред и капитан Гамон се присъединиха към Арлен и се качиха, когато той им кимна. Арлен бе свикнал да се извисява над всички на гърба на Танцьор, но Гаред щръкна дори над него. Баронът и огромният жребец все още се гледаха подозрително, но в битка щяха да са истински кошмар. Арлен виждаше в аурите на хората упованието в Гаред и каквото и друго да долавяше у него, не мислеше, че баронът ще ги предаде в идните дни.
Последваха Лийша, Роджър и графът, следвани от съпругите на Роджър и безмълвния им телохранител. Щяха да чакат в Гробището, докато съгледваческите групички, като тази на Арлен, обхождаха границите, за да бъдат повикани при нужда.
Арлен виждаше как на Тамос това не му се нрави и се усмихна леко. Графът имаше недостатъци като всеки, но добре предвождаше Хралупата. Беше и умел воин, когато се събудеше куражът му, но като съгледвач щеше да създаде повече проблеми, отколкото да реши. И за него щеше да има предостатъчно битки, ако имаше нужда от кавалерийски щурм.
— Късмет — каза Лийша.
Колкото и да му беше трудна за разчитане, виждаше и у нея яростно желание да отиде с тях. Не се боеше и се смяташе за по-подходяща от повечето хора да прецени ситуацията по границата. Беше също така напълно права за това, но уменията ѝ като лечител бяха много по-ценни. Арлен се приготви да спори с нея, колкото и малко да имаше полза от това. Когато Лийша Пейпър си наумеше нещо, цялото Ядро не можеше да я спре.
Ала възражението така и не дойде. Каквото и да ѝ се искаше, Лийша знаеше, че ще свърши по-добра работа, ако подготви лечебницата си и почака да разбере къде е най-ожесточена схватката.
Напред пристъпи Роджър.
— Още ли си сигурен, че не ме искаш с вас? — В гласа му личеше същата твърдост, както когато играеше ролята на Марко Бродника, легендарния безстрашен пътешественик отпреди Завръщането. На всички несъмнено им звучеше така, сякаш го бяха обсъждали цяла седмица, но всъщност Роджър питаше за пръв път.
Арлен срещна погледа на Роджър и сви рамене, без да се издава, че разбира представлението.
— Ако искаш, ела, но няма много смисъл. Не се знае кой патрул ще се натъкне на нещо. Най-добре стой тук и чакай да получиш сигнал. Очаквам, че ще има предостатъчно, което да ни държи заети цяла нощ.
Сигналът представляваше някои от най-добрите фойерверки на Лийша, раздадени на всеки от патрулите. Ракетите щяха да пищят и да оставят ярка следа в небето, като така безпогрешно щяха да упътят силите в резерв. Бяха в различни цветове, за да подскажат размера на заплахата.
Роджър обаче изненада Арлен.
— Не, ще дойда. Танцьор ни е носил и двамата преди.
Аманвах постави ръка на рамото му.
— Съпруже…
— Дживах ще мълчи! — Роджър остана гърбом към жените, но завъртя глава в профил към тях, както правеха красианците, за да напомнят на жените къде е мястото им. Арлен примигна изненадано: не беше подозирал колко бързо е усвоил културата им младият жонгльор. — И двете ще стоите тук и ще чакате заповеди, докато аз съм на обход.
Колкото и да бяха дисциплинирани, жените не можаха да скрият разгорялото се негодувание в аурите си, задето им се говореше като на дал’тинги. Аурата на Роджър пък показваше, че знае, че ще си плати за тези думи, но още беше в роля.
Аманвах се обърна към Енкидо и пръстите ѝ се раздвижиха толкова бързо, че наглед преливаха един в друг. Арлен поназнайваше част от красианските кодове с ръце от времето си в Лабиринта, но това беше много по-заплетено. Шарумите ги използваха само за да си дават бързи команди, но това приличаше на цял разговор. Едрият евнух от време на време правеше знака за ний, опитвайки се да откаже, но Аманвах настояваше. Накрая евнухът се поклони и отиде при Роджър. Коленичи и опря чело в земята, след което се изправи, както правеха воините, когато вричаха живота си на своя кай’шарум.