— Този символ може да ги спре да не нахлуят в умовете ви. — Посочи същия символ, татуиран на челото си, и един, нарисуван върху Рениното. — Мисловните демони са още по-чувствителни на светлина от обикновените ядрони. Дори лунната може да ги нарани. Излизат на повърхността само когато луната приключи цикъла си. В тези три нощи всеки отвъд големите защити трябва да носи този символ на челото си.
Дарси прокара пръст по очертанията на символа.
— Простичък е. Ще го разпространим из града.
Арлен кимна и погледна Касапите.
— А вие ще трябва да побързате с набора и обучението и да подготвите дърварите за ядрони, които умеят да използват главите си.
— Новаци имаме колко’ щеш — каза Дъг, — но това само значи, че сме тъпкани с недорасли вейки, търчат наоколо със защитени копия и понятие си нямат как да ги използват.
— Имат три седмици да се научат — рече Арлен. — Ще помагам както мога, но отговорността е твоя, Дъг. Твоя, на Мерем — и той погледна към Тамос — и на графа ви.
— Не мога да повярвам, че току-що предаде на оня армия от ловци на демони — говореше Рена, докато се връщаха при конете.
— Никога не съм искал армия, Рен. Тези дни всяка армия, която бих повел, като нищо ще се окаже с повече червена кръв по копията, отколкото черна. Хората трябва да са единни, ден и нощ. Аз само бих се пречкал. Нека Тамос си седи на трона. — Усмихна се. — Винаги мога да го изритам оттам.
Рена се засмя и наблизо един дървесен демон се озърна превъзбудено, опитвайки се да я открие. Тя бе едва на четири-пет метра, но с наметалото си можеше да го подмине, а той да не я забележи.
Наметалото, което Лийша с такава любов бе извезала за Арлен.
— Знаех си, че има защо да не го харесвам — каза Рена. Отвори закопчалката и то се свлече на земята. Демонът изпищя, когато я видя, и я връхлетя незабавно.
Рена му позволи да я доближи, без да помръдва чак до последния момент — тогава се приплъзна встрани и намушка демона в една пролука в бронята му, а той изгуби инерция и се олюля.
Раната обаче не беше смъртоносна, а магията му вече го лекуваше. Обърна се и отново изпищя. Рена го погледна право в очите и разпери ръце.
Втория път демонът внимаваше повече, пазеше се на разстояние и използваше огромния си обхват, за да спечели предимство. Рена спокойно му отстъпваше територия и плавно отбягваше атаките му. От време на време порязваше фучащите крайници, но раните бяха драскотини.
Изчака, докато ядронът застана на нужната ѝ позиция. Избягна следващата му атака и го нападна решително, преди демонът да си върне равновесието: намушка го между третото и четвъртото ребро отдясно, както я беше учил Арлен. Усети тласъците на сърцето му, когато го прониза, както и прилива на чиста магия, докато очите му гаснеха.
Демонът размаха лапи за последно, но по защитите ѝ блесна предпазна магия. Накрая създанието се строполи.
Рена обърна поглед към Арлен.
— Този демон знае кой го е убил.
Арлен я изгледа с леко снизхождение.
— Мъртъв е, Рен. Нищо за никого не знае.
Наведе се, взе наметалото и внимателно го отръска от пръст и листа, преди да го сгъне старателно.
— Честна дума, никога не съм обичал да го нося. Не искам да се крия, точно като теб. Може би още по-малко от теб. — Изсумтя. — Някога да си получавала подарък от някого, който явно много е мислил за него, но го отваряш и си казваш „Този човек изобщо не ме познава“?
Рена кимна.
— Както когато тате купуваше бъчва от бирата на Богинс, за да отпразнува рождения ми ден, а после я изпиваше цялата сам. — Сви рамене. — Танърови никога не са били по подаръците. Поне откак мама се спомина.
— А как стана това? — попита Арлен тихо. — Чух, че са били демони, но не ми разказаха всичко.
— И аз не я знам — призна Рена. — Ядрони са били, но защитите не бяха прекъснати. — Била е на двора. Помня, че с тате се бяха карали страшно същата нощ. Като малка не го мислих много, но сега ми се струва, че е избягала навън, за да се измъкне от него. Нощи наред и аз съм се чудела дали да не го направя.
— Радвам се, че не си — отвърна Арлен. — Едно е да бягаш, когато имаш накъде, но ако ще си виждаш сметката, по-добре в битка, отколкото в бягство.
— Честна дума — съгласи се Рена.
— От наметалото има полза. Без него може би и двамата щяхме да загинем.
— Май трябва да благодаря на Лийша Пейпър, че ни е спасила, тогава.
Рена се изплю.
— Ти ни спаси, Рен. Нито наметалото, нито ножът на баща ти се разходиха сами до онази гад от Ядрото. Мисловният демон беше най-близо от всички досега да ми види сметката, а не един и два от тях и без това почти са успявали.