Уроци? Иневера се притесни, ала дори не можа да сподави любопитството си.
Кева не ѝ даде време да размишлява. Извади квадратна кутия, пълна с пясък, както и тънка пръчка. Две от стените на кутията имаха жлебове, в които се вкарваше малък панел, за да се подравнява пясъкът. Подаде пръчката на Иневера.
— Днес ме видя да рисувам пет защити. Нарисувай ми ги сега.
Иневера сви устни, но взе пръчката и затвори очи, за да си представи всяка по-добре, преди внимателно да я нарисува. Подобно на Кева, оформи осмоъгълник. След това хвана пръчката като перо и оформи символите внимателно с фини движения. Когато приключи, вдигна глава гордо.
Кева дълго време разглежда, преди да изсумти.
— Повече те биваше в шарусахк. Само две от тези притежават сила, при това малко.
Невястата плъзна панела и подравни пясъка.
— Да започнем със защитата за изсмукване. Това са „демонските резци“ — каза тя и нарисува две закривени черти, които Иневера разгледа старателно. — Те се намират до или във всяка защита и привличат магията в символа. Формата на символа пък дава на магията специфичната ѝ форма. — Продължи да рисува, стиснала пръчката в далечния ѝ край. — Виж, китките ми не помръдват. Движа четката с цялата си ръка. Защитите са най-силни, когато ги изпишеш в непрекъсната линия, а само с китка е невъзможно.
Кева бързо нарисува изсмукващата защита и Иневера разбра колко паметта ѝ е била изневерила. Поруменя от срам, но Кева като че ли не забеляза. Разчисти пясъка и ѝ подаде пръчката обратно.
— Отново.
Иневера се подчини, но начинът, по който Кева ѝ бе показала да държи пръчката, я затрудняваше и вторият ѝ опит бе по-лош дори от първия.
Лицето на Кева остана безизразно. Отново заравни пясъка.
Когато Иневера най-после се върна в Подземието, ръката я болеше почти толкова, колкото мехурът, който не можеше да издържа повече. Робата ѝ още беше опръскана с кръвта на шарума.
Но това ѝ се струваше маловажно, физически неудобства, които лесно можеше да пренебрегне. Мелан и Асави бяха заети, така че най-после успя да облекчи нуждата си и да използва банята.
Имаше ароматни масла, сапун, приспособления за почистване на нокти и грапави камъни за оглаждане на кожата. Останалите момичета демонстративно я пренебрегваха, докато тя довърши с един от бръсначите работата, която бяха започнали предишната нощ, и обръсна гладко главата си. Усещаше я чужда, все едно докосваше нечия друга кожа.
Ала докато тялото ѝ се отпускаше, умът ѝ препускаше бясно. Всичко, което знаеше и в което вярваше, бе изобличено. Вече нищо нямаше смисъл. Вече сякаш нищо нямаше значение.
По време на вечерята се чувстваше сякаш извън тялото си. Само смътно осъзнаваше какво прави, докато сервираше на дама’тингите, вършеше си работата бързо и по същия начин изчезваше. Странно, но това сякаш се искаше от нея — справяше се със задълженията си по-добре, когато не ги мислеше. Не че имаше време за размисъл — още си търсеше отчаяно истина, в която да се вкопчи. Дори Евджахът, с който бе отраснала като с върховна истина, вече се оказа субективен, а великите дела на Каджи и законите на даматите, които произхождаха от тях, се разплитаха пред очите ѝ. Евджах’тингата включваше перспективата на дамаджата върху светооформящите събития в историята и често беше много по-различна от мъжката.
Кое бе вярно? Версията на Каджи или на първата Иневера? Или и двете бяха пълни с лъжи и полуистини? Имаха ли значение изобщо събитията отпреди три хиляди и триста години?
До болка ѝ липсваха ръцете на майка ѝ и сигурността, която изпитваше, когато Соли разрошеше гъстата ѝ черна коса. Но косата ѝ я нямаше, нито пък Соли. Може би щеше да го срещне отново, но навярно щеше да загине в Лабиринта, преди тя да стане дама’тинга, ако изобщо успееше. Липсваха ѝ дори Касаад и приятелите му пияници. Можеше ли да съди поведението на тези мъже, принудени да се изправят без нужда срещу орди от демони всяка нощ?
Но при все цялата си болка и объркване Иневера осъзна, че дори да можеше да махне с ръка и да върне времето назад с два дни, не би го сторила. Девет години бе живяла в мрак и сега за пръв път нещо проблясваше в него.
Магия. Учеха я на магия.
Иневера се сети за отвращението си при гледката на малката демонска кост, с която Кева бе осветила пътя им, преди да хвърли заровете ѝ. Само преди ден ли бе? Сякаш бе изминала цяла вечност. Сега не искаше нищо повече от това да стиска в ръка демонски кости и да лекува раните на мъжете с едно махване.