— Моля ви, сестри — произнесе Иневера ритуалната покана, — яжте и пийте от изобилието, което ви предлагам, защото всички сме деца на Дамаджата.
Мелан взе малко кускус, потопи бокала и бързо отпи, за да преглътне храната.
— Деца на Дамаджата.
Кева пое приборите от дъщеря си, а в движенията ѝ личаха немалко уважение и гордост от постижението на Иневера. Повдигна булото си само колкото да поднесе клечките и бокала към устата си. Иневера долови лека усмивка по крайчетата на устните ѝ, докато връщаше булото на мястото му.
— Деца на Дамаджата.
Кева напълни бокала, за да го даде на Кенева, а възрастната дамаджи’тинга се справи съвършено с клечките и не изпусна дори зрънце. Дъвка бавно и замислено, след това пи от водата и я жабурка няколко секунди. Накрая преглътна и пресуши бокала.
— Деца на Дамаджата.
Дамаджи’тингата постави приборите встрани и се обърна към Иневера.
— Кои са най-добрите проводници на магия?
Иневера помълча, предусещайки клопка. Все едно я питаха колко е две плюс две. Беше въпрос за идиоти.
— Злато, дамаджи’тинга — рече тя, — следвано от сребро, бронз, мед, калай, камък и стомана. Желязото не провежда магия. Скъпоценните камъни, фокусиращи силата, са девет, първо диамантът…
Кенева махна с ръка.
— Колко са защитите за гадаене на бъдещето?
Още един елементарен въпрос.
— Една, дамаджи’тинга — каза Иневера. — Защото Създателя е само един.
Тази защита се поставяше в средата на всяка страна на всеки от седемте зара, за да напътства хвърлянето.
— Нарисувай ми я — нареди Кенева и даде знак на Мелан да извади четка, мастило и пергамент.
Иневера бе прекарала последните няколко месеца, упражнявайки се в пясък, затова четката стоеше странно в ръката ѝ, ала тя не каза нищо и внимателно я потопи, а после избърса излишното мастило по стената на мастилницата, преди да започне да рисува по безценния пергамент.
Когато приключи, Кенева кимна.
— А колко са символите на предсказателството?
— Триста трийсет и седем, дамаджи’тинга.
Те не бяха толкова защити, колкото думи, които представляваха обрати на съдбата, и всяка от тях се намираше на останалите стени на многостенните зарове, с които дама’тингите разчитаха бъдещето. Иневера инстинктивно хвана торбичката си, в която се намираха пръстените ѝ зарове, чиито символи се бяха изтрили от цяла година хвърляне и запаметяване на подредби.
Всеки от заровете имаше различен брой страни — четири, шест, осем, десет, дванайсет, шестнайсет и двайсет. Всеки символ имаше различен смисъл в зависимост от окръжаващите го символи и контекст. Евджах’тингата съдържаше тълкувания за всеки от тях, но четенето по заровете не бе толкова наука, колкото изкуство — плод на разгорещени спорове сред дама’тингите. Иневера често бе ставала свидетел на караниците им за този или онзи резултат. В най-тежките случай викаха Кенева, която отсъждаше. Никоя от останалите не посмяваше да ѝ възрази след това, ала немалко от тях често изглеждаха неубедени.
Кенева направи знак на Мелан, която постави нов пергамент пред нея. Иневера отново потопи четката. Този път изрисува символите по-малки и макар да движеше ръка прецизно, отне ѝ известно време да довърши. Дамаджи’тингата я наблюдаваше през рамото ѝ през цялото време и кимна веднага, когато момичето приключи.
— Бих ли могла да взема пръстените ти зарове? — попита я Кенева церемониално.
Иневера кимна и извади от кесията си заровете, които дамаджи’тингата ѝ бе връчила в първия ден от познанството им. Кенева ги взе и ги постави на масата, до къс слонова кост. С него тя замахна и строши зарчетата, превърна ги в парчета глина и лак.
— А бих ли могла да взема дървените ти зарове? — попита Кенева.
Иневера посегна в кесията си за втори път и извади заровете, които с голямо старание бе издялала, ошкурила и изписала от едно-единствено парче дърво. От цялата работа по пръстите ѝ беше останала плетеница от белези.
Когато Кева ѝ бе дала необработеното парче дърво, Иневера си мислеше, че защитите по заровете ще са най-трудната част от работата, ала не притежаваше никакви дърводелски умения и дори най-елементарното оформяне ѝ бе почти невъзможно. Порязваше се непрекъснато, захвърляше похабени късчета дърво, докато накрая се зае да дълбае формите в сапун, докато овладее инструментите си.