— Седмица копие — каза Мелан след миг.
Кенева посочи следващата карта.
— Дамаджи череп.
И отново.
— Тройка щит.
Кенева кимна, ала изражението ѝ не се промени.
— Днес една от Невестите ми съобщи, че носи дъщеря. Коя?
Мелан отново хвърли заровете. Този път се позабави, разглеждайки внимателно резултата. Хвърли поглед към събраните дама’тинги и от едната ѝ вежда се процеди капчица пот.
— Дама’тинга Елан — рече накрая.
Посочената жена бе сред по-младите и още си нямаше наследник.
Кенева не каза нищо и обърна първата карта. Ний’дама’тингите ахнаха — седмица копие. Сърцето на Иневера сякаш пропусна удар.
Следващата карта — дамаджи череп. Сърцето на Иневера се качи в гърлото.
Кенева обърна третата карта и този път възклицанията бяха по-различни: Дамаджи’тинга вода.
Ненадейно Кенева замахна и зашлеви Мелан яростно.
— Никоя от Невестите не е бременна, идиотке!
Грабна заровете от ръката на Мелан, вдигна ги на защитената светлина и ги огледа.
— Нескопосана работа! Прахосница! Само за светене стават. Дървените ти зарове, когато още не можеше да си слагаш бидото както трябва, бяха по-добри! Къде е осмият ти зар?
Лицето на Мелан стана маска на шок и ужас, центърът ѝ — изгубен безследно. Със сковани пръсти бръкна в кесията си и извади осмата кост.
Дори от своето място Иневера виждаше, че е разкривена развалина.
Кенева изпъна ръката със заровете под носа на Мелан.
— Всеки от тези е година от живота ти. Ще ги изложим на слънце, а ти ще се върнеш към слоновата кост. Когато направиш три съвършени седмици, ще се върнеш в Стаите на сенките и ще ваеш по един от хора всяка година, докато не приключиш. Всеки зар ще бъде разглеждан, след като го направиш, и чак тогава ще получаваш кост за следващия. Еверам да ти е на помощ, ако открием и най-малкото несъвършенство.
Мелан се ококори и шокираното изражение изчезна, когато я осени докрай какъв срам и орис си беше навлякла. Иневера вдиша дълбоко, намери центъра си и потисна усмивката, която напъпваше на устните ѝ.
Кенева върна грубо заровете на Мелан и ѝ посочи изхода.
Мелан ридаеше, без да се сдържа, ала успя да се надигне и да се завлачи навън. Асави нададе прискърбен вой и тръгна след нея, но Кева я стисна за лакътя и я изблъска обратно на мястото ѝ.
Извън Стаята чакаха по-младите ний’дама’тинги. Останаха зяпнали, когато видяха какво се случва, и се строиха след Кенева и останалите Невести и Оброчени, когато те излязоха.
Стигнаха до най-високата кула на двореца на дама’тингите. Когато Мелан се забави, Кенева я изблъска напред с изненадваща сила. Момичето се препъна неведнъж, но Кенева всеки път я изритваше, за да стане и да продължи по извитото стълбище. Накрая стигнаха до висок балкон, откъдето се виждаше цялото Пустинно копие.
— Изпъни ръка — нареди Кенева и Мелан изпълни, а останалите се струпаха зад нея, някои на балкона, а други в най-горната стаичка на кулата. Пръстите на момичето се бяха сключили здраво около безценните ѝ зарове, резултат от половин живот работа.
— Отвори ръка — каза Кенева.
Денят клонеше към заник, а слънцето висеше ниско в небето, макар лъчите му още да се лееха щедро на балкона.
Резултатът последва незабавно. Костите заискриха и се нажежиха до бяло. Мелан изпищя.
След миг всичко свърши — ръката на Мелан димеше, плътта — черна, там, където не се беше обелила напълно. Трите ѝ най-дълги пръста се бяха слепили, а сред кошмарната гледка, която дланта ѝ представляваше, се виждаха и късчета овъглена кост.
Кенева се обърна към Кева.
— Погрижи се за ръката ѝ, но не използвай магия. Трябва вечно да носи знака на провала си, за да ѝ напомня какво е сторила — обърна се и обхвана с поглед останалите Оброчени — и да го напомня и на останалите.
Всички ний’дама’тинги освен Иневера окръглиха очи и пристъпиха крачка назад.
Когато Мелан се провали, Иневера изтика сплетните на ний’дама’тингите от ума си и се съсредоточи върху учението си. Продължи да се усъвършенства в тренировките си, усвои работата с билки и с магията на хората, продължаваше да преподава шарусахк и танца по възглавниците, а освен това въвеждаше по-малките, които започваха на по пет, във философията на дама’тингите.
На следващото слънцестоене отново се засякоха за кратко със Соли и тя му върна смигването, а той поприсви очи от удоволствие. Самата Иневера сякаш витаеше във въздуха през следващите шест месеца, окрилена от спомена.