След година Мелан завърши трите си групи от костени зарове и се върна в Стаите на сенките. Грижите на Кева за ръката на дъщеря ѝ бяха майсторски, но въпреки това Мелан бе изгубила много от ловкостта си, а дланта ѝ все така бе трудно поносима на вид. Беше оставила ноктите си да растат и ръката ѝ приличаше на алагайска лапа. Гледката ужасяваше ний’дама’тингите — ужасяваха се не само от самата Мелан, но и от мисълта какво може да им се случи, ако се провалят.
Но за Иневера Мелан не беше нищо повече от купчина камилски тор, която вече бе загърбила.
Откъсна се в ума си от всичко, което я разсейваше, и продължи бавната си методична работа по заровете. Вече всички знаеха, че работи в пълен мрак, и си шепнеха за това на обяд и вечеря, както и докато я подминаваха по коридорите. Според мълвата никоя дама’тинга, дори Кенева, не бе правила това. За много от тях това беше знакът, че Иневера е Избраницата на Еверам, която да заеме мястото на старата дамаджи’тинга.
Ала приказките бяха просто вятър и Иневера ги пренебрегна, пазеше непокътнат центъра си. Работата в тъмното нямаше да значи нищо, ако се възгордееше като Мелан.
— След мен жените му вече нищо не могат да му предложат — рече дама’тинга Елан една вечер, докато Иневера и сервираше чая. Същата сутрин Елан беше изпроводила един хубав кай’шарум, който я благослови с дъщеря.
От всяка дама’тинга се очакваше поне една наследница. Бащите се избираха внимателно според интелекта и силата си, а изборът и времето на зачеване се определяха от заровете. Когато някоя дама’тинга си избираше мъж, изпращаха за него цял паланкин и го откарваха в закътан дом на удоволствията, който Невестите поддържаха извън палата си.
Никой не бе достатъчно голям глупец, за да откаже поканата на дама’тинга, а и с билкарските си умения и уменията си в танца по възглавниците сигурно бе, че мъжът ще се съобрази с щенията им, дори да е пуш’тинг. Мъжете си тръгваха изцедени и зашеметени и нямаха представа, че току-що са станали бащи на дъщери, които никога няма да срещнат.
Няколко Невести злорадстваха.
— Дори неговата дживах ка никога повече няма да го задоволи — присмя се Елан на клетия младеж. — Ще ме сънува до края на дните си и ще се моли на Еверам да му потанцувам още веднъж.
После намигна на Иневера.
— А може и да го направя. Копието му беше здраво и дълго.
Много от дама’тингите се бяха привързали към Иневера и ѝ доверяваха мислите си открито. След провала на Мелан почти всички бяха приели, че Иневера ще наследи Кенева. Някои, като Елан, се опитваха да я впечатлят. Другите се опитваха да се наложат над нея, като ѝ предлагаха подаръци, които всъщност бяха дългове.
Иневера гледаше надолу, слушаше внимателно и отвръщаше неизменно уклончиво.
Беше оставила зад себе си игричките за власт между Оброчените, но политиката на Невестите бе плетка, която още изучаваше и която караше бидото ѝ да изглежда като най-простата момичешка плитка.
— Дори сред дама’тингите — рече тя на Елан — уменията ви в постелята се ценят.
Ценят се ниско, добави наум, ала бе намерила центъра си и дама’тингата не долови мислите ѝ.
— Никога повече няма да види такава като мен — съгласи се Елан.
Иневера се извърна — в другия край на стаята студено я наблюдаваше Асави. По-възрастна от Мелан с две години, Асави наскоро бе приела булото си и покрай нея Иневера внимаваше, не ѝ даваше причини да се обижда и гневи. Покоите на Оброчените вече бяха недостъпни за Асави, така че не можеха да се гушкат нощем с възлюбената си, ала денем Мелан често получаваше поръчения за новите покои на Асави. Иневера не се съмняваше какво се случва там.
Една сутрин, през петата си година като Оброчена, Иневера се намираше в шатрата на дама’тингите, когато познат вик извести група шаруми, повлекли ранените си. Беше сутринта след Новолуние, а през последните години жертвите само се увеличаваха.
— Пуснете ме, изроди пуш’тинги! Това е синът ми!
Кръвта на Иневера се смрази. Дори след половин десетилетие позна гласа на баща си.
Тя повдигна краищата на робата си и изтича без капчица от спокойствието на дама’тинга към операционната стая, където се бе събрала позната тълпа от шаруми без ръкави, с нагръдници от черна стомана. Лицето на Кашив беше плувнало в сълзи. Обърна се с лице към Касаад, всеки от тях с воините зад гърба си. Очите на баща ѝ бяха кървясали и той леко се поклащаше, явно още подвластен на коузито, неговият „кураж“ в Лабиринта.