Соли го нямаше вече. Никога повече нямаше да види усмивката му, да се възрадва на смигването му, да се усеща в безопасност, задето е на метър от нея. Само за миг цялото това бъдеще, всички тези възможности бяха разрушени. Чудеше се дали дама’тингата беше видяла всичко това в заровете си по време на онзи Хану Паш.
А Касаад?
Беше ли допринесла с нещо добро за света, като го пожали, или сега щеше да е още по-голямо бреме за Пустинното копие? Прав ли беше Кашив? Беше ли се провалила да отмъсти за брат си така, както той заслужаваше?
Минаха се часове, зазвуча следобедният звънец.
Стаята я зовеше, ала Иневера не се надигна. Откакто получи правото да вае заровете си, никога не пропускаше да отиде, но нищо не я задължаваше да ходи всеки ден. Ако искаше цял живот да вае заровете си, имаше и това право.
Накрая вратата се отвори и влезе Кева. Остана на крачка от прага.
— Достатъчно плака, момиче. В Пустинното копие няма достатъчно вода, та да бликаш тъй по цял ден. Намери центъра си. Кенева те вика.
Иневера вдиша дълбоко, след това повтори, обърса леко очи с ръкава си. Когато се надигна, беше си върнала центъра, макар да чувстваше вътрешностите си разядени.
Кенева я чакаше. Чайникът вече димеше и дамаджи’тингата даде знак на Иневера да сипе и за двете, преди да се настани срещу нея.
— Никога не си ми казвала, че брат ти е един от доверените хора на Баден — рече възрастната жена.
Иневера кимна сковано.
— Боях се, че няма да ми позволявате да ходя и да го виждам, ако знаете.
С това Иневера признаваше, че е лъгала дамаджи’тингата, но откри, че няма сили за страх сега.
Кенева изсумтя.
— Вероятно това щях да сторя. И може би щеше още да е жив днес. — Иневера вдигна изпълнен с болка поглед, а жената сви рамене. — Или пък не. Заровете може да ни позволяват да гадаем бъдещето, но за миналото мълчат.
— Миналото е минало — рече Иневера, цитирайки дамаджата, — безпредметно е да го преследваме.
— Затова ли цял ден плачеш?
— Болката ми е могъщ вихър, дамаджи’тинга. Дори палмата трябва да се огъне пред него и да се изправи едва след като отмине.
Кенева надигна булото си дотолкова, че да издуха парата от чая си.
— Шарумите не се огъват.
Иневера попита глуповато:
— А?
— Не се огъват, не скърбят — отвърна Кенева. — Не могат да си позволят този лукс в Лабиринта, където само косъм дели живота от смъртта. Ние се огъваме пред вихъра, ала шарумите прегръщат болката и я пренебрегват. За необучения ефектът може да изглежда същият, ала не е. Така както най-мощният вятър може да прекърши и най-гъвкавото дърво, болката понякога надвива дори шарумите. Когато това се случи, те се хвърлят върху копията си, за да умрат достойно, без коленопреклонение на уста.
— Кашив искаше подобна смърт — каза Иневера. — Той и брат ми бяха любовници.
Кенева отпи от чая си.
— Други шаруми заключват любимите си хора в Подземния град нощем, когато се спускат в Лабиринта. Пуш’тингите обаче стоят рамо до рамо с тях. Заради това се бият по-добре, ала усещат и загубата по-силно. — Погледна Иневера. — Ти обаче му отказа смъртта. Както и на баща си, въпреки че Евджахът го изисква.
— Евджахът ми даде избор — рече Иневера, — а и защо Кашив ще получава свобода от страданието си, а аз — не?
Кенева кимна.
— В Красия започнахме да обезценяваме смъртта. Чест и нежелан посетител се е превърнал в стар приятел, когото посрещаме с отворени обятия. Преди три века сме били милиони, изпълвали сме този велик град и земите околовръст. И тогава сме се били помежду си, но няколко изгубени живота заради присвоени кладенци не са били нищо, когато сме били колкото песъчинките в пустинята. Сега сме по-малко от дъждовните капки и всеки живот е от значение.
— Алагаите… — започна Иневера.
Кенева махна пренебрежително с ръка.
— Алагаите може и да отнемат много животи, но ги подхранва собствената ни глупост.
— Алагай’шарак.
— Хилядите години племенни вражди не се забравят по залез-слънце, независимо какво говорят андрахът и Шарум Ка. Те са подкупни, поставят каджите преди всичко и правят каквото могат, за да се отърват от съперниците си. Шарум Ка е стар и остава в палата си нощем, оставя хората в Лабиринта без истински водач, но продължаваме да храним онази месомелачка и губим воини по-бързо, отколкото се раждат. Дама’тингите правят всичко възможно утробите из Красия да са пълни, ала броят им не може да се сравнява с мъжете, решени да сложат край на живота си. На всички нас.