— Какво може да се стори? — попита Иневера.
Кенева въздъхна.
— Не знам може ли да се направи каквото и да било. Силите ни имат граници. Някой ден може да наследиш булото ми само за да посрещнеш гибелта на народа ни.
Иневера тръсна глава.
— Не приемам това. Еверам ни изпитва. Не би позволил народът ни да потъне в забвение.
— Позволява му вече от три века. Еверам гледа с добро око на силните, ала и на лукавите. Изгубил е търпение с глупците.
Иневера продължи работата си, бавно и прецизно, но започна да усеща все повече напрежение, колкото повече наближаваше краят. Още седмица, най-много две, и щеше да се яви на изпита. На четиринайсет. Най-младата от векове насам.
Мислите ѝ неканени се върнаха към Мелан и горящите ѝ на слънцето зарове. Писъците ѝ. Смрадта на горяща плът и горчивия дим в очите ѝ. Дори сега, след много операции и лековити ритуали с хора, на които я подлагаше Асави, ръката на Мелан приличаше на лапа на пясъчен демон, разкривена и белязана завинаги.
Каква ли щеше да е съдбата на Иневера? Инстинктите ѝ подсказваха, че ще се справи, но нямаше нищо сигурно, дори в предсказанията на Кенева.
Събуди се от неясен кошмар с бясно разтуптяно сърце. В покоите на ний’дама’тингите беше тъмно и сутринта сякаш скоро предстоеше, ала Иневера знаеше, че повече няма да спи. Бързо слезе от койката си и отиде да се изкъпе и да си вземе чисто бидо от купчината — омота го около себе си толкова бързо, колкото мъж би си навлякъл робата. Когато се включиха защитените светлини, вече беше напълно готова и бързо накара по-малките момичета да се облекат и да се подготвят за урока си по шарусахк.
Жертвите и ранените в шатрата бяха малко този ден и тя тъкмо тръгваше обратно към двореца, когато пристигнаха две момчета, още в бидотата си. Едното момче беше изненадващо дебело — тя знаеше, че строевите офицери на шарумите караха младите воини почти да гладуват — и крепеше на рамо другото, много по-ниско и слабо, само жили и кокали. Не можеше да е на повече от десет, а ръката му бе толкова лошо счупена, че костта се подаваше от разкъсаната плът, а от раната по отпуснатия крайник шуртеше кръв. Беше пребледнял и изпотен, ала не викаше и успя сам да стигне до масата, където Кева щеше да намести ръката му. Щом Кева кимна, дебелият се поклони и изчезна.
Иневера беше помагала със счупени кости многократно и знаеше кои билки и пособия да отнесе на дама’тингата. За момчето донесе пръчка, омотана в дебел слой плат, която да захапе. То я погледна с очи, премрежени от болка, а сърцето на Иневера се сви.
Сложи пръчката в устата му.
— Дал’шарумите прегръщат болката си.
Момчето кимна, макар объркването му да личеше ясно. Захапа здраво, когато Кева се зае с ръката му, но след миг тялото му се отпусна, както и челюстта му. Пръчката падна. Иневера реши, че е припаднал — напълно разбираемо, — но очите му бяха широко отворени и той наблюдаваше спокойно, докато дама’тингата наместваше костите му и налагаше билки на раната. Иневера бе виждала дори истински шаруми да се извръщат от подобна гледка. Когато приключи, Кева му даде отвара, за да спи по-лесно и да не мърда, докато Иневера подготвяше пластира.
— Офицери проклети — изплю думата Кева. — Това момче е последното от рода Джардир, баща му загина без време в някакъв глупав набег срещу кладенеца на маджахите. Не стига, че мъжете гинат през нощта, но ми писна да кърпя и момчета в шараджа. Мнозина дори не достигат до Лабиринта, осакатяват или загиват по време на обучението. Това трябва да спре.
— Ще спре — каза Иневера. — Ще намеря начин.
— Ти ли? — подсмихна се Кева. — За дамаджа ли се мислиш вече?
Иневера вдигна рамене.
— По-добре ли е да чакаме и да въртим палци, докато тя се появи?
Кева присви очи.
— Внимавай с приказките, момиче. Започват да звучат като богохулство.
Иневера се поклони.
— Не желаех да прозвучат така, дама’тинга.
Иневера остана, за да наблюдава спящото момче, много след като можеше да се е върнала в двореца. Беше хубав, може би достатъчно дори за дама’тинга, но не си представяше как би се лишил от мъжеството си, за да живее като евнух в двореца. У него имаше някаква сила. Можеше да я усети. Може би затова имаше чувството, че трябва да разговаря с него.