Той се размърда, отвори кафяви очи и тя се усмихна.
— Младият воин се събуди.
— Говориш — изхъхри момчето.
— Да не би да съм животно, та да не говоря? — попита Иневера, макар че знаеше какво има предвид. Дама’тингите не благоволяваха да разговарят с ний’шаруми в шатрата. Оставяха това на момичетата.
— С мен, искам да кажа — рече момчето. — Аз съм само ний’шарум.
Иневера кимна.
— А аз съм ний’дама’тинга. Скоро ще си спечеля булото, но още не съм, затова мога да разговарям с когото поискам.
Тя надигна паница с каша към устните му.
— Подозирам, че в Каджи’шараджа ви оставят да умрете от глад. Яж. Това ще помогне на заклинанията на дама’тингата да те изцелят по-бързо.
Момчето кимна и жадно засърба, а не след дълго пресуши паницата. Вдигна глава.
— Как се казваш?
Иневера се усмихна отново, докато бършеше от устата му малко каша.
— Дързък си за момче, което едва наскоро е сложило бидото си.
— Съжалявам — каза момчето.
Иневера се засмя.
— За дързостта не бива да се съжалява. Еверам не обича плахите. Казвам се Иневера.
— „По волята на Еверам“ — преведе името ѝ момчето и кимна, сякаш сочеше с брадичка към гърдите си. — Ахман, син на Хошкамин.
Иневера преглътна поредната усмивка. Да не би това момче да я ухажваше?
Кимна учтиво, чудейки се дали това не я привлякло към него. Запита се дали това дръзко, силно момче ще загине в обучението си, или ще даде живота си напразно в Лабиринта по волята на глупци, както бе загинал без време Соли.
Когато се върна в двореца, Иневера се упъти право към Стаята. Нямаше повече време за губене. Имаше въпроси и само заровете можеха да ѝ отговорят. Намери си стаичка и подготви инструментите си, прокара чувствителни пръсти върху костите, докато ги вадеше от торбичката. Огладена от десетки хиляди докосвания и полирана със светено масло, повърхността им лъщеше като стъкло, нарушена единствено от изсечените в тях символи.
На всеки имаше защита за предсказание, след това един символ за всяка страна и за центъра на останалите стени. Четиристенният зар имаше шестнайсет символа. Шестстенният — трийсет. Осемстенният — трийсет и два. И така нататък. Един по един, Иневера проследи всеки от тях в мрака, като изпробваше изработката им, както го бе правила безбройни пъти досега. Колкото повече стени имаше зарът, толкова по-малки бяха символите, ала тя ги усещаше и познаваше, сякаш бяха изсечени в самата ѝ душа.
Накрая вдигна двайсетстенния зар. Последния. В торбичката ѝ още се намираше осмата кост, недокосната, откакто ѝ я беше дала Кенева. Повечето момичета правеха грешки и имаха нужда от резервния зар. Нямаше нищо срамно в това да го използват, но да успееш със седем, бе проява на специално умение — момичетата започваха работа с осмата кост с голяма неохота. Осмата ѝ се полагаше безусловно, ако съумееше да я запази. Магия, каквато тя си поиска.
Двайсетстенният беше почти готов, оставаха му само три символа. Обикновено ги гравираше бавно, като прокарваше финото си длето съвсем леко по повърхността и следата от него можеше да се изтрие само с един слой лустро. Опипваше знака и го повтаряше също толкова внимателно, ала малко по-настойчиво. Това продължаваше стотици пъти, докато извивките станеха безупречни.
Но не и днес. Днес усещаше мощта на Еверам във върховете на пръстите си и заби длетото си здраво, като извая първия символ с едно-единствено, непрекъснато движение. Беше безразсъдно — пълна глупост дори, — но тя не можеше да се сдържи, завъртя зара и премина направо към следващия миниатюрен символ, а после и към третия. За секунди постигна толкова, колкото постигаше за седмици с другите зарове. Ръката ѝ трепереше, когато взе намасления плат, за да излъска зара. Боеше се да докосне символите. Грешка ли бе сторила? Беше ли съсипала зара? Ако ли да, чакаше я още година работа, а трета възможност нямаше да има. Не и без овъглена ръка.
Накрая намери центъра си и посмя да докосне повърхността му. Удиви се какво съвършенство беше постигнала. Без да се колебае и секунда, тя взе най-острото си длето и поряза дланта си между палеца и показалеца. Кръвта се смеси със зара и изпълни прорезите. Иневера се замоли:
— Еверам, Създателю на небосвода и на Ала, Дарителю на Светлина и Живот, чедата ти загиват. Бием се помежду си, вместо да се съюзим, похабяваме животи без време и причина. Как да се върнем в лоното ти и да се спасим от забвение?