Ала Иневера не се поколеба и докосна защитите, които току-що беше изрисувала по кожата си, усети как се затоплят и задействат, а после се разгоряват с магическа сила в сумрака на слабата защитена светлина от стените. Бедрата ѝ се напрегнаха от само себе си и тя потрепери от нещо, което не бе нито изцяло удоволствие, нито изцяло болка.
Магията за изцеление беше най-силната, най-изтощителната. Осмата кост се разпадна на прах в ръката ѝ и тя посегна между краката си и се опипа. Магията бе свършила работата си.
Хименът ѝ отново беше цял.
Ако съществува вероятност да се оженя за Избавителя, трябва да съм му истинска невяста, недокосната от мъж.
Тя се пресегна към дългата копринена ивица, в която беше превърнала едната от робите си, и се зае с обичайното намотаване на бидото си.
Познатият дюкян го нямаше, бе заменен с много по-голям и хубав.
— Кошници! — разнесе се зов и Иневера рязко вдигна глава, за да види баща си, облечен в кафявото на кхафитите и подпрян на бастун. Беше си сложил и дървен крак. — Най-хубавите кошници в цяла Красия!
Иневера изчака един клиент да влезе в дюкяна и да привлече вниманието на Касаад, а тя се плъзна зад гърба му, мина покрай тезгяха и се скри зад една завеса в задния край.
Там беше майка ѝ — непроменена, с обръч между краката си, плетеше, без да вдига поглед. Беше обградена от десетина други плетачки, някои млади и без була, други на средна възраст, както и няколко старици. Когато Иневера се показа, няколко от жените изхълцаха и всички се втренчиха в нея. Само Манвах се върна към работата си само секунда след това.
— Оставете ни — рече Иневера тихо и всички плетачки оставиха работата си и побързаха да опразнят стаичката. На Иневера ѝ се стори, че позна няколко от тях, дори през булата им.
— Струваш ми поне един следобед работа — каза Манвах. — Вероятно повече, защото тези кокошки ще си кудкудякат дни наред за това.
Иневера свали булото от лицето си.
— Майко, аз съм. Иневера.
Манвах вдигна глава, но по лицето ѝ не се четеше нито изненада, нито даваше знак, че е познала дъщеря си.
— Доколкото разбрах, дама’тингите нямат семейство.
— Няма да се зарадват, ако разберат, че съм тук — призна Иневера. — Но все още съм ти дъщеря.
Манвах изсумтя и се върна към работата си.
— Дъщеря ми не би стояла безучастно с толкова много недовършени кошници край себе си. — Хвърли бърз поглед нагоре. — Или си забравила как се прави?
Иневера изпръхтя — прозвуча толкова много като майка си, че за момент се сепна. После се усмихна, върна булото си върху лицето и свали сандалите си. Седна на едно чисто одеяло и взе една от полуготовите кошници. Цъкна с език.
— Добре си се уредила с Криша и сестрите ѝ за помощнички — и тя махна няколко нишки от кошницата, преди да посегне към купчината листа, — но все още работят некадърно.
Манвах изхъмка.
— Много неща се промениха, откакто баща ти стана кхафит, но не чак толкова много.
— Знаеш ли какво се случи с него? — попита Иневера.
Манвах кимна.
— Призна всичко. Отначало исках да го убия със собствените си ръце, но оттогава Касаад не е близнал алкохол и не е докоснал чаша за зарове, а освен това се оказа по-добър търговец, отколкото воин. Успях дори да му купя още съпруги. — Въздъхна. — Каква ирония, да се гордея повече със съпруг кхафит, отколкото със съпруг шарум, но баща ти добре ти е избрал името. По Волята на Еверам се случи. По твоя воля.
След това Иневера ѝ разказа събитията от последните няколко години. Не пропусна нищо, включително първото си хвърляне на заровете, както и какво ѝ бяха показали. Това не бе споделяла с никого.
Манвах я изгледа изпитателно.
— Казваш, че тези зарове от демонска кост говорят от името на Еверам. А попита ли ги дали да дойдеш тук?
— Да. Но така или иначе, възнамерявах да те посетя, когато си спечеля булото.
— Ами ако заровете ти бяха казали да не идваш? — попита Манвах.
Иневера погледна майка си и за миг се запита дали да не излъже. Но накрая каза истината.
— Тогава нямаше да дойда.
Манвах кимна.
— Какво ти рекоха? За днес?
— Че винаги ще говориш открито с мен — каза Иневера, — дори когато са неща, които не бих искала да чуя.
Кожата около очите на Манвах се набръчка и Иневера долови усмивката под булото ѝ.
— Такъв е майчиният дълг.
— Какво да правя? — настоя Иневера. — Какво са искали да ми кажат заровете?