Ще му родиш много синове… Това беше накарало Иневера да се замисли. Дама’тинга можеше да си избере мъж и без неговото знание да му роди дъщеря, ала синовете бяха забранени извън брака. Заровете ѝ бяха казали, че трябва да се омъжи за това момче. Може би самият той не беше Избавителя, а синът му. Може би Шар’Дама Ка щеше да излезе от собствената ѝ утроба.
Ако това се окажеше вярно, бе ѝ поверена невероятна отговорност, ала ѝ беше оказана и невероятна чест. И въпреки това усещаше капчица разочарование. Майката на Каджи бе благословена отвъд всякаква мяра, ала дамаджата шепнеше в ухото му и го направляваше. Може би друга жена бе отредена за тази роля.
Мисълта раздразни Иневера и за миг тя изгуби центъра си. Била ли е неискрена в молитвите си? Какво беше по-важно за нея все пак — спасението на народа ѝ или мантията на съименницата ѝ?
Тя вдиша дълбоко и бавно и почувства дъха си, живителната си сила, и ѝ позволи да я отведе обратно до точката на вътрешен покой. Опитваше се да прецени без надменност коя би била по-достойна от нея за наставник на Избавителя. Не виждаше коя. Ако видеше подобна жена, щеше да отстъпи несъмнено. Ако ли не, щеше да се омъжи за него независимо от цената, дори да значеше да се разведе със съпруга си и да се омъжи за някой от синовете си.
Избавителя трябва да има всяко преимущество…
Пред нея се носеха плач и шум от насилие — тя се принуди да забави крачка. Нямаше да стигне навреме, за да промени каквото и да било. Когато заровете говореха ясно, маркираха фиксиран ориентир, като едра канара насред реката на времето. Щеше да открие момчето само, с подпухнало от плач и бой лице. Всъщност това вече се беше случило и нямаше смисъл да се бори с този вятър.
Показа се един шарум — смееше се, докато привързваше шалварите си на кръста. Нощният му воал висеше встрани от лицето, а по устните му тъмнееше кръв. Той се закова на място и пребеля, когато я видя. Тя разгледа лицето му, за да го запомни, вдигна вежда и посочи с глава посоката, откъдето беше дошла. Воинът се поклони и бързо се затътри покрай нея, след това се затича колкото му държаха краката.
Иневера продължи напред. Дишаше равномерно и вървеше спокойно, без да бърза. След поредния завой видя момчето, разтреперано на земята. Бидото му беше усукано около коленете, рамото му кървеше от ухапването на шарума, навярно когато бе достигнал кулминацията на страстта си. Виждаха се още охлузвания и одрасквания, но дали бяха от това нападение, или от алагай’шарака, Иневера не можеше да каже.
Той забеляза, че някой приближава, и вдигна глава — по лицето му на звездната светлина блещукаха сълзи. Както беше предречено, тя го позна начаса.
Беше ний’шарумът, когото бе срещнала преди няколко години, в нощта, когато завърши заровете си. Ахман Джардир, който успя да прегърне болката си и да гледа безмълвно как дама’тинга намества счупената му ръка. Ахман Джардир, който на дванайсет някак бе успял да убие първия си алагай и да оцелее в първата си нощ в Лабиринта. Всичко изглеждаше несъмнено като част от свещения план на Еверам.
За миг тя се запита дали и той няма да я познае, но сега лицето ѝ беше скрито зад було, а и първия път болката беше притъпила сетивата му. Момчето остана вцепенено за миг, но после се опомни, бързо вдигна бидото си, сякаш така можеше да скрие срама, изписан ясно по лицето му.
Сърцето ѝ блъсна тежко в гърдите от съжаление към това смело момче, преживяло такова унижение, когато би трябвало да ликува. Искаше да отиде при него и да го прегърне, ала заровете говореха ясно.
Направи го мъж.
Тя намери късчето камък в гърдите си и цъкна рязко с език.
— На крака, момче! — сопна му се. — Устояваш на алагаите, но за нещо подобно плачеш като женичка? Еверам има нужда от дал’шаруми, не от кхафити!
По лицето му премина рязка болка, но той прие и нея и се изправи, докато бършеше с опакото на дланта сълзите си.
— Така е по-добре — каза Иневера, — ако и да е късно. Никак не ми се ще да съм била целия този път, за да предрека съдбините на един страхливец.
Момчето изръмжа тихо, а Иневера се усмихна вътрешно. Имаше стомана у него, макар и неизкована.
— Как ме намерихте?
Иневера му изсъска да мълчи и махна с ръка на въпроса му.
— Знаех как да те открия още преди години.
Той я изгледа невярващо, но вярата му засега не я интересуваше ни най-малко.
— Ела тук, момче, да те огледам по-добре.
Тя хвана лицето му в шепа и го заобръща под лунната светлина.