Мура се е втренчила в мен, неприятно присвила очи.
— В тези обувки си като млад пънкар. — Аз доволно се изпъчвам. — Или като остарял рапър. (По дяволите, тази отвратителна Мурка! Е, добре, ще й го върна тъпкано, ще се замисли, преди да ме нарече пак остарял рапър.)
— Мура! Къде ти е чантата?
— Нощес Лев Евгенич е отмъкнал салама от хладилника — оплаква се Мура, — а в момента Сава Игнатич унищожава рибата под леглото ти. — Всичко е ясно, намеква, че в сравнение с животните самата тя се държи съвсем прилично.
За да отвлече майчиното ми внимание от собствената си личност без чанта, Мура се развиква със специалния си сърдит глас на Лев Евгенич:
— Крадльо! Кой излапа салама, тебе питам? Ти… ти… ти вече не си ми куче!
В отговор Лев Евгенич протяга скромно и ненатрапчиво лапа. (Много интелигентно от негова страна е да не обръща внимание на виковете на събеседника — за какъв салам, моля ви се, става дума, саламът е дреболия, житейска проза.)
— Мурка! Къде ти е чантата?
— Ето я — и Мура посочва мъничка като длан чантичка, нещо като несесер за козметика.
— А къде са ти учебниците или поне тетрадките? Кой е в десети клас, аз или ти?
Мура измъква от „несесера“ микроскопично бележниче.
— И това е за всички предмети? Ти… — дори губя дар-слово. — Ти…
— Искаш да съм отличничка ли? — подсказва ми Мура.
Кимам облекчено. Да, тъкмо това се канех да кажа.
— Но тогава пък щях да съм с муцуна като чайник — убедено заявява Мура.
— Защо като чайник?
— Защото всички отличнички приличат на чайници — убедена е Мурка.
В антрето внимателно се разглеждам в огледалото. Е, не приличам на чайник, макар че винаги и навсякъде съм била отличничка. Вярно, че огледалото е старинно, казват, че тези стари огледала винаги разхубавяват… Тъкмо ми се прииска да убия Мурка, и се сетих, че лекцията ми започва не в десет, както бях свикнала, а в девет часа. (Много подло е от страна на деканата на първи септември да ми сложат лекция толкова рано, и без това съм депресирана поради началото на учебната година.)
Вратата хлопна. Реших, че ще убия Мура довечера.
…Къде ли са ми лекциите? В чекмеджето на бюрото намерих сутиена „Уондърбра“, който беше изчезнал безследно още миналата година. Лекциите липсваха, премерих чудесния сутиен, моментално превръщащ малкия бюст „В“ в приличен „С“ или дори в пищен „D“!
А-а-а, ето къде били моите лекции, от миналата учебна година ме чакат кротко в торбата с неизгладеното бельо.
Телефонът иззвъня. Мама. Гласът й е загрижен както винаги от сутринта.
— Студено е, петнайсет градуса, и е ветровито! И двете си сложете чорапогащи.
— Вече сме и с чорапогащи, и с вълнени клинове, и с валенки, само дето не мога да си намеря ушанката. Чао. Целувки.
— Не, никакво чао! Казах — обуйте си чорапогащи!
Суетях се в търсене на чорапогащник и едва не забравих да нахраня Лев Евгений и Сава Игнатич. Добре, че Сава Игнатич не е от тия, дето си оставят магарето в калта — делово драска с нокти по пода и мяучи така, като че ли не е ял цяла година, а той дори вчера е закусвал. Та тъй, в купа трябва да сипя големи топчета, а в малката гевречета. По дяволите, обърках ги! Добре де, сами ще се оправят кое на кого е. Други живеят при по-лоши условия и нищо им няма.
На дръжката на външната врата открих бележка: „Мамче! Загубила си всякаква мярка! Взела си ми крема! А отгоре на всичко твърдиш, че аз съм ти го откраднала. А баща ми специално ми го донесе! И кой ми е свил парфюма? Вече не ме смяташ и за човек. Взела си ми всичките клечки за уши. Ти ядеш ли ги, или какво! Ама и теб си те бива. Очите ми трябва да са на четири. Твоя вярна дъщеря Мура.“
На първия етаж се сблъсках с Петуня. Господи, как вони! Като че не е Петуня, а буре с вкиснато вино. Че и ме бута с кофата си за боклук. Бих му дала да се разбере. Но в края на краищата реших — нека живее. Всеки има право да мирише както си иска.
На вратата Петуня изведнъж замря и здраво ме хвана за лакътя, като ме лъхна с убийствена миризма. Дали е прилично да си повея с ръка? Май че не.
— Ох, да ти се… — въздъхна Петуня, като обходи с поглед двора. — Аз, тиквеникът, две седмици не съм излизал… бях зает… а тука, дявол да го вземе, какви неща стават…
И наистина през тези две седмици, докато Петуня е бил зает, в двора ни, сякаш изпод земята, се появи европейски лукс: покриха двора с плочки, украсиха входовете с чугунени козирки и решетки, а на мястото на контейнера за боклук направиха фонтанче. Само дето не работи.