В началото ме беше страх от него и бягах назад всеки път, когато се обърнеше, мислех си, че иска да ме подгони, но постепенно осъзнах, че просто се опитва да се отдалечи и после вече не се боях толкова много, а го следвах дълго, няколко часа, десетки мили, което го изнерви и го направи нещастен. Накрая той беше страшно обезпокоен и се качи на едно дърво. Почаках за малко долу и после го оставих намира и се върнах вкъщи.
Днес същото се повтори. Оставих го пак на дървото.
Неделя. Той си седи все още горе. Изглежда си почива. Може пък да хитрува: Неделята не е за почивка, за тази работа си има събота. Изглежда ми като създание, което е по-заинтригувано да почива, отколкото за каквото и да било друго. Бих се уморила да си почивам толкова дълго. Уморявам се дори да седя и да гледам дървото. Чудя се какво прави толкова, а не виждам да прави каквото и да било.
Снощи върнаха луната, бях безумно щастлива. Мисля, че е бил най-честния всред тях. Тя пак се спусна надолу и се изгуби, но вече не се страхувах, не е необходимо да се безпокоиш, след като имаш такива съседи, ще я върнат пак. Бих искала да направя нещо, за да покажа благодарността си. Бих желала да им изпратя малко звезди и без това не можем да ги използваме всичките. Искам да кажа аз, не ние, тъй като очевидно влечугите не се интересуват от тези неща.
Има лош вкус и не е мил. Когато отидох там вчера вечерта в сумрака, той клечеше и се опитваше да хване малките рибки, които си играеха в езерцето и трябваше да го замеря с пръст, за да го накарам да се качи пак на дървото и да ги остави намира. Чудех се за какво му е това? Нямаше ли сърце? Нямаше ли грам състрадание у него към тези малки същества? Може ли да е направен за тази ужасна работа? Изглежда да. Една от буците пръст го уцели по ухото и той каза нещо. Потреперих, това беше първият път, когато чух реч, освен моята. Не можах да разбера думите, но тонът беше ясен.
Когато открих, че може да говори, в мен се разгоря нов интерес към него, обичах да говоря, говорех по цял ден и през нощта, докато спях и ми беше интересно, но когато намерих още един, щеше да ми е два пъти по-интересно и нямаше да се спра, само да поисках.
Ако това влечуго е мъж, то то не е то, нали така? Не е граматически правилно, нали? Мисля, че трябва да е той, неговият и т.н. Добре де, ако реша, че това е мъж, бих ли могла да му викам Той, докато не измисля нещо по-подходящо? Ох, трудно е с толкова много несигурности.
Неделя, на следващата седмица. През цялата седмица се разхождах подир него и се стараех да ме забележи. Трябваше да започна разговор, тъй като Той беше срамежлив, но тогава не знаех. Изглежда беше благодарен, че съм покрай него, използвах „Ние“, тъй като той не се ласкаеше, че го изключвам.
Сряда. Вече се познаваме добре, завързвахме все по-добро и по-добро познанство. Вече не се старае да ме избягва, което е добър знак и показва, че му харесва да е с мен. Това ме ласкае и аз се опитвам да му бъда полезна, когато мога и така да спечеля уважението му.
През последният ден два цялата работа по наименоването на нещата беше в моите ръце, това трябва да е голямо облекчение за него, тъй като Той нямаше грам талант в тази област и ми бе изключително признателен. Той не можа да измисли рационално име за себе си, но аз не го оставих да забележи своя дефект. Винаги когато някое създание се изправи пред очите ми, аз му измислях име, преди Той дори да почувства неудобството от тишината. И така му спестявах редица неудобства. Нямам неговия дефект. В мига, в който видя очите на дадено животно, вече знам кое е то. Не трябва да чакам нито миг, името просто идва при мен внезапно, в мига в който си поема дъх, вече го знам, сигурна съм, че съм го знаела и в минутата, преди да се появи. Изглежда само по формата и по начинът на движение на създанието вече знам кое е то.
Когато дойде додо, той си помисли, че е дива котка, видях го в очите му. Но го спасих. Внимавах много да го направя по начин, по такъв начин, че да не засегна достойнството му. Само извиках с пълен глас като истински изненадана, като че ли никога не съм очаквала подобна среща „Ще си отрежа главата, ако това не е додо!“ Обясних, без дори да изглежда, че обяснявам, как съм научила, че това е додо, но си знам, че Той все пак беше засегнат, че знам кое е създанието, а Той не, а и беше прекалено явно, че ми завижда. После дълго мислих за задоволството, преди да заспя. Колко малки неща могат да ни направят щастливи, когато просто се стремим към тях.