Четвъртък. Първата ми голяма тъга. Вчера цял ден ме избягваше и изглежда не искаше да разговаря с мен. Не можех да повярвам, мислех че е станала някаква грешка, обичах да съм с него, обичах да слушам как ми говори и как стана така, че му станах толкова неприятна, когато не съм сторила нищо? Но е вярно! И така аз си тръгнах и седнах самотна на мястото, където го видях за първи път онази сутрин, там където се чудех какво е Той и ми беше безинтересен, но сега мястото ми говореше, всяко мъничко нещо ми казваше по нещичко за Него, а сърцето ми стенеше. Не знаех защо, това беше нещо ново за мен, не го бях изпитвала преди, всичко беше мистерия и аз не можех да се оправя в нея.
Когато дойде нощта, вече не можех да трая самотата и отидох до подслона, който Той сам бе построил, за да го питам каква ми е грешката, как мога да я изкупя и да си върна приятелството му, но той ме остави сама в дъжда и това беше моята първа голяма мъка.
Неделя. Всичко е чудесно, днес, пак съм щастлива, бяха трудни тежки дни, не искам да мисля за тях.
Исках да му дам няколко ябълки, но така и не се научих да бруля добре. Провалих се, но мисля че самият жест го очарова. Бяха забравени и Той каза, че мога да ходя да му напакостявам от време на време, но също и че тези ми бели го очаровали, но защо пък трябва да му вредя?
Понеделник. Казах му името си, надявайки се това да го заинтригува. Но на него не му пукаше. Странно. Ако ми беше казал името си щеше да ми пука! Мисля, че името щеше да е най-сладката музика за ушите ми.
Говори много малко. Предполагам, защото не е много умен и е чувствителен към това и желае да го скрие. Голяма глупост, че го чувства така, разумът е нищо, истинската стойност лежи в сърцето. Бих искала да го накарам да проумее, че обичащите доброто сърце са богати, достатъчно богати, а без него интелектът е бедност.
Въпреки, че говори по-малко, говори същественото. Тази сутрин каза изненадващо добра дума. Веднага схвана попадението си и после я каза още два пъти. Е, не е много често, но показва, че той схваща нещата. От него може да излезе нещо голямо, ако това изкуство бъде поощрявано.
Откъде се сети за тази дума? Не мисля, че съм я използвала някога.
Не, не се интересува от името ми. Опитах се да скрия разочарованието си, мисля, че не успях. Избягах и седнах на моравата, с крака във водата. Това е мястото, където отивам, когато имам нужда от компания, да видя някого, да поговоря с някой. Не ми е достатъчно да наблюдавам бялото си тяло, да се отразява във водата, но все пак е нещо. Говори, когато говоря и аз, тъжно е, когато съм тъжна, става ми уютно от симпатията му, казва: „Не падай духом, сладкото ми момиче. Аз съм ти приятел.“ То е добър приятел, единственият, моята сестра.
За първи път тя ме изостави!, ах, никога няма да забравя това — никога, никога, никога! Сърцето ми гореше. Казах си: „Тя беше единственото, което имах и сега си тръгна.“ В отчаянието си, извиках: „Счупи се сърце! Не искам да живея нито миг повече!“, скрих лице в ръцете си, нямаше грам утеха за мен. Но когато разтворих ръцете си, тя беше там, бяла блестяща и прекрасна, протягаща ръце към мен.
Беше най-чудното щастие, познавах щастието и преди, но сега не беше само това, беше като екстаз. Не и се сърдих, после. Понякога тя изчезваше, понякога за час, понякога за ден, но аз стоях и я чаках, не се съмнявах в нея и си казвах: „Заета е, тръгнала е на пътешествие, но ще се върне.“ Така и ставаше, винаги се връщаше. През нощта я нямаше в тъмата, страхуваше се, но като изгрееше луната, пак идваше. Аз не се страхувам от тъмното, но тя е по-малка от мен, родена е след мен. Много много пъти съм и ходила на гости, тя ми е комфорта и убежището, когато ми е трудно и и благодаря.
Вторник. Цяла сутрин работих в имението, опитах се да съм максимално далече от Него, за да се почувства самотен и да дойде при мен. Но той не го направи. По пладне се поспрях и се загледах в пчеличките, в пеперудите, накацали по цветята, тези прекрасни създания, докоснати от усмивката на Господ Бог, изпратени от него да хвърчат в небето и да го пазят. Откъснах си цветя и си направих венци и гирлянди, сложих си ги и хапнах обяда си — ябълки, после седнах на сянка, замечтах се и зачаках. Но Той не дойде.
Много важно! Нищо няма да излезе от него, след като не го е грижа за цветята. Казваше, че са боклуци, не им говореше и се мислеше за по-важен от тях. Не му пукаше за мен, не му пукаше за цветята, не му пукаше какъв е цветът на небето, въобще интересуваше ли се от нещо друго, освен от строенето на подслони, които да го пазят от топлия чист дъждец, от яденето на пъпеши, от дегустацията на гроздето, от късането на плодове от дърветата, като че ли всичките тези неща са там от само-себе си?