Беше малък остров, не повече от миля и половина на дължина и по-малко от една миля на ширина; там растяха само редки кокосови палми и храсти алое; обикновено се обитаваше от морски птици и костенурки. Но по времето, когато Блъд стъпи на него, там живееха и двама бегълци испанци. Тези нещастници бяха избягали с платноходка от затвора в английската колония Сейнт Винсънт. Без да разбират от мореплаване, те бяха поверили живота си на морето и преди един месец с изчерпани запаси от вода и провизии, на косъм от смъртта от глад и жажда, случайно бяха слезли на тоя бряг. След горчивия си опит не смееха отново да тръгнат и затова живееха на острова с раци и стриди, които събираха по скалите, с кокосови орехи, сладки картофи и дребни диви плодове.
Тъй като капитан Блъд не можеше да бъде сигурен дали испанците дори при подобно отчаяно положение няма да му прережат гърлото, ако узнаят самоличността му, той им съобщи, че се е спасил от един потънал холандски кораб, който пътувал за Кюрасао, нарече се Петер Вандермеер, обясни произхода си с баща холандец и майка испанка и по този начин оправда добрия кастилски, на който говореше.
Като видя, че платноходката е в добро състояние, Блъд я запаси със сладки картофи и месо от костенурка, което лично опуши, напълни бъчонките за вода и отплава с двамата бегълци. Той се надяваше по слънцето и звездите да поеме курс на изток към Тобаго, където холандските колонисти бяха достатъчно неутрални, за да ги приютят. И все пак сметна за разумно да уведоми своите доверчиви спътници, че отива в Тринидад.
Но нито Тринидад, нито Тобаго щяха да бъдат крайна цел на пътуването им. На третия ден за голяма радост на двамата испанци и за ужас на капитан Блъд те бяха взети на испанския галеон „Естремадура“. Но Блъд реши да действува смело, като се уповава на щастието си и на дрипавото състояние, в което се качи на борда на галеона, за да не го познаят. Когато го разпитваха, той продължи да се придържа към историята за корабокрушението, холандското си поданство и смесения си произход и сметна, че щом се е хвърлил вече, може да се гмурне още по-надълбоко и след като твърди, че има майка испанка, трябва да я избере сред най-благородническите среди на Испания, затова съобщи, че тя е една Трасмиера от рода на дук Де Аркос, който по този начин му се пада роднина.
Властното му държане, което не намаляваше дори от дрипавите дрехи, смелите орлови черти, мургавата кожа, черната коса и преди всичко добре говоримият, културен кастилски правеха твърде вероятно това лъжливо твърдение. И понеже той искаше само да го оставят в някоя холандска или френска колония, откъдето да продължи за Кюрасао, изглежда, нямаше причини да не възвеличи собствената си личност. На изнежения любител на лукса дон Хуан де ла Фуенте, който командуваше „Естремадура“, разказът за високопоставените връзки на благородния корабокрушенец направи силно впечатление и той се отнесе към него щедро, постави на негово разположение богатия си гардероб, настани го в отделна кабина до главната каюта и във всяко отношение се държеше с него така, както един благородник трябва да се отнася към друг. Затова допринесе и фактът, че в Петер Вендермеер дон Хуан намери човек по свой вкус. Настоя да го нарича дон Педро, сякаш за да подчертае испанското му потекло, като се кълнеше, че кръвта на Трасмиерите подчинявала кръвта на Вандермееровци. По този повод испанският джентълмен направи няколко цинични шеги. Наистина цинизмите се лееха от устата му напълно естествено и богато при всеки случай и заразяваха офицерите му, четирима от които, млади благородници от добро потекло, обядваха и вечеряха всеки ден с него в голямата каюта.
Тези склонности, които в някой неоформен младеж на осемнадесет години Блъд би могъл да извини с надеждата, че времето ще ги оправи, го отвращаваха у този млад мъж на тридесет години. Под изтънчената, елегантна външност той долавяше нечистия дух на развратника. Но се въздържаше да изяви презрението си. Собствената му сигурност, която се крепеше върху способността да поддържа доброто първоначално впечатление, го принуждаваше да се пригажда към компанията им и да се представя за човек, не по-малко развратен от тях.
И така, през тези дни, докато стояха почти неподвижно в тропическото море и бавно лазеха на север под планина от платна, които често увисваха безжизнено, между дон Хуан и дон Педро възникна нещо като приятелство. Дон Хуан намираше у него много неща, на които да се възхищава — явната сила на тялото и духа, дълбоките познания за хората и света, които притежаваше, духовитостта му и леко циничната философия, която се проявяваше в разговорите им. Всеки ден прекарваха дълги часове заедно и близостта помежду им се развиваше като бурната растителност, присъща на този тропически район.